Тя извади листа от пишещата машина и го постави в плик заедно с рентгеновите снимки, изпи остатъка от кафето си, все още много горещо, и запали нова цигара. Пред нея, върху статива, двамата играчи на шах се бяха задълбочили в своята партия, която продължаваше вече пет столетия, а на фона, до прозореца, дамата беше видимо погълната от книгата си. Шахматната дъска бе нарисувана от Питер Ван Хойс така майсторски и прецизно, че, както и всички останали предмети в картината, шахматните фигури изглеждаха триизмерни. Усещането, че наблюдаваш действителна сцена, беше толкова силно, че лесно се постигаше търсеният от старите фламандски майстори ефект: превръщането на зрителя в част от самата картина, убеждаването му, че няма граница между пространството, в което се намира той, и изобразеното на картината — като че ли картината е фрагмент от действителността или действителността — фрагмент от картината. Прозорецът в дясната част на композицията, през който се виждаше пейзаж отвъд централната сцена, също допринасяше за този ефект, както и кръглото, изпъкнало огледало на стената отляво, отразяващо скъсените фигури на играчите и дъската — те се виждаха сякаш от перспективата на зрителя, който би стоял с лице към сцената. По този начин старият майстор беше постигнал удивителното свързване на три пространства — видяното през прозореца, това в самата стая и отразеното в огледалото — в едно цяло. Хулия си каза, че зрителят се чувства така, сякаш се намира в стаята, между двамата играчи.
Пристъпи към статива със скръстени ръце и се загледа в картината. Стоеше напълно неподвижна — само от време на време си дръпваше от цигарата или примижаваше от дима. Единият от играчите, този, който седеше отляво на дъската, изглеждаше на около тридесет и пет години. Кестенявата му коса беше подстригана над ушите по средновековен маниер; имаше властен, орлов профил и бе видимо изцяло погълнат от хода на играта. Беше облечен в яркочервена, тясно прилепнала горна дреха, чийто цвят удивително добре бе устоял на вековете и не бе засегнат от потъмняването на лака. На врата му висеше веригата на ордена „Златното руно“, на дясното си рамо носеше скъпа брошка, чиято филигранна изработка беше предадена от художника до последния детайл, до най-дребния отблясък на всеки мъничък скъпоценен камък. Беше подпрял левия си лакът и дясната си ръка от двете страни на шахматната дъска пред себе си. С дясната ръка държеше шахматна фигура: белия кон. До главата му имаше надпис на латински: FERDINANDUS OST. D.
Другият играч беше по-слаб, около четиридесетгодишен. Имаше гладко, открито чело и почти черна коса, посребрена на слепоочията — леките мазки с бяла оловна боя бяха едва забележими. Това, заедно с израза на лицето му и общото излъчване на уравновесеност, му придаваше преждевременна зрялост. Профилът му излъчваше спокойствие и благородство. За разлика от другия играч той не беше облечен в пищни одежди на придворен, а носеше проста кожена ризница с нагръдник от потъмнена стомана, които недвусмислено го определяха като военен. Той беше по-приведен над шахматната дъска, отколкото противникът му, сякаш изцяло се бе съсредоточил върху играта, без да обръща внимание на каквото и да било около себе си. Бе опрял скръстените си ръце на масата пред себе си. Тънките отвесни бръчици между веждите подчертаваха дълбоката му концентрация. Той се взираше във фигурите, сякаш те му представяха необичайно труден проблем, за чието решаване се изискваше цялата му интелектуална енергия. Надписът над главата му гласеше: RUTGIER AR. PREUX.
Дамата, седнала до прозореца, беше отделена от двамата играчи с помощта на рязка линейна перспектива, която я поставяше на по-високо ниво в композицията. Черната й кадифена рокля, с изкусно нанесени по нея сиви и бели отсенки, придаващи й релефност, сякаш излизаше от измеренията на картината. Реализмът при изпълнението съперничеше на прецизните детайли в рисунъка на килима, настлания с плочки под, идеално предадените сглобки и шарки на гредите по тавана. Докато се навеждаше към картината, за да разгледа по-отблизо детайлите, Хулия потръпна от възхищението на професионалист. Само голям майстор като Ван Хойс би съумял да използва черния цвят на роклята като преимущество, създавайки цветове от отсъствието на цвят, и то така, както малцина биха се осмелили да работят. При това дрехата изглеждаше толкова истинска, че Хулия очакваше всеки момент да чуе мекото шумолене на кадифе, хлъзгащо се по щампованата кожа на табуретката.