— Шах — каза той и се върна към първоначалното си вцепенение, напълно безразличен към възхитения шепот, надигнал се след хода му.
Без някой да бе казал нещо, Хулия беше убедена, че това е човекът, когото Сифуентес щеше да препоръча на Сесар. Затова продължи да го наблюдава внимателно. Трябва да беше около четиридесетгодишен, много слаб, среден на ръст. Косата му беше сресана назад, без път, и пооредяла на слепоочията. Имаше доста големи уши, леко орлов нос, а тъмните му очи, дълбоко хлътнали в орбитите си, гледаха околния свят с недоверие. Изобщо не се отличаваше с интелектуалното излъчване, което според Хулия беше неотделима част от един шахматист. Напротив, лицето му изразяваше леност и апатия, дълбоко залегнала умора, която като че ли не му позволяваше да прояви интерес към заобикалящия го свят. Разочарована, Хулия си каза, че има вид на човек, който няма за себе си никакви амбиции, освен да намира правилните ходове на шахматната дъска.
Независимо от това — или може би тъкмо затова, заради израза на безкрайно отегчение, изписан на неподвижното му лице — когато противникът му премести своя цар с един квадрат назад, а той протегна бавно ръка към останалите на дъската фигури, в този ъгъл на стаята се възцари абсолютно мълчание. Хулия, може би защото не разбираше какво става, можа да долови, че зрителите всъщност не го харесват, че не изпитват към него никаква симпатия. По лицата им се четеше, че са приели с нежелание превъзходството му, защото, като истински ентусиасти, не можеха да не оценят бавното, неумолимо, безупречно придвижване на фигурите му.
— Шах — каза той отново. Беше направил привидно невзрачен ход — премести една обикновена пешка от едно поле на друго. Но противникът му спря да барабани и опря пръсти в слепоочията си, като че искаше да успокои дразнеща болка. После премести белия цар с едно поле назад по диагонал. Изглежда, имаше три полета, на които можеше да се чувства сигурен, но по някаква причина, която убягваше на Хулия, той избра този ход. Възторженият шепот наоколо я убеди, че ходът е бил добър, но човекът срещу него не реагира изобщо.
— Това би било шах и мат — отбеляза той без помен от триумф в гласа си, просто съобщаваше на противника си обективен факт. В тона му не се долавяше и съчувствие. Произнесе последните думи, преди да направи следващия ход, като че изпитваше нужда да ги съпроводи с практическа демонстрация. После, много бавно, едва ли не с нежелание, без въобще да обръща внимание на невярващия поглед на противника си и на удивените зрители, той направи ход по диагонал с офицера си, пренасяйки го сякаш много отдалеч, и го постави близо до царя на противника, но не толкова близо, че да представлява непосредствена опасност за него. Сред настъпилата около масата шумотевица Хулия се взираше учудено в дъската. Не разбираше почти нищо от шах, но доколкото знаеше, шах и мат означаваше директна заплаха за царя. А в случая белият цар не изглеждаше застрашен. Надявайки се да получи обяснение, тя погледна Сесар, а после и Сифуентес. Последният се усмихваше добродушно, клатейки възхитено глава.
— Щеше да бъде мат в три хода — каза той на Хулия. — Белият цар нямаше никакъв изход.
— Не разбирам — каза Хулия. — Какво стана тогава?
Сифуентес се изсмя.
— Този черен офицер беше фигурата, която можеше да нанесе решаващия удар, макар че, преди да го премести, никой от нас не съзнаваше това. Това, което стана, е, че господинът, напълно съзнавайки какъв ход трябва да предприеме, реши да не го мести по-надалеч. Премести офицера така, че да ни покаже какъв би бил правилният ход, но умишлено го постави на друго поле, като по този начин го лиши от възможност да притисне царя.
— Продължавам да не разбирам — настоя Хулия. — Този човек не иска ли да победи?
— Там е работата. Той идва тук вече пет години и е най-добрият шахматист, когото познавам, но никога не съм го видял да победи.
В този момент шахматистът вдигна очи и срещна погледа на Хулия. Цялата му невъзмутимост, увереността, която демонстрираше по време на играта, се бяха изпарили. Като че ли сега, когато играта свърши и той отново бе в състояние да види света около себе си, установяваше, че дарбата, която му осигуряваше завистта и уважението на другите, вече не му върши работа. Едва сега Хулия забеляза евтината му вратовръзка, смачканото кафяво сако, деформирано и провиснало на лактите, наболата брада, която сигурно беше бръснал в пет-шест часа сутринта, преди да хване метрото или автобуса, за да отиде на работа. Дори светлината в очите му беше угаснала и сега те бяха мътносиви.