Муньос наклони глава на една страна и я загледа — гледаше по-точно брадичката й, като че ли се боеше, че ако я погледне в очите, това би означавало да поеме ангажимент, за какъвто не е готов.
— Наистина не мисля, че това нещо може да ме заинтересува — каза той след малко.
Хулия се наведе към него.
— Представете си го като партия, различна от всички, които сте играли досега. Игра, която този път наистина си струва да бъде спечелена.
Сесар започваше да става нетърпелив.
— Признавам си, приятелю — започна той, личеше, че е раздразнен, защото въртеше пръстена с топаза на дясната си ръка, — че намирам странната ви апатия за неразбираема. Защо тогава изобщо играете шах?
Муньос се замисли. После погледна Сесар право в очите.
— Може би — каза той, — по същите причини, поради които вие имате хомосексуални наклонности.
Като че ли отнякъде повя леден вятър. Хулия припряно запали цигара, ужасена от нетактичната забележка, изречена от Муньос без всякакъв апломб и без следа от агресивност. Напротив, той съзерцаваше Сесар с учтив интерес, като че ли очакваше отговора на достоен партньор в интересен разговор. В погледа му нямаше и следа от злорадство, дори, каза си Хулия, се забелязваше някаква невинност — напомняше й на турист, който е нарушил неволно някакви местни норми на поведение, несведущ като всеки чужденец.
Сесар само се приведе към Муньос. Той също изглеждаше заинтригуван. По тънките му, бледи устни заигра лека усмивка.
— Драги приятелю — каза той спокойно, — съдейки по тона и израза на лицето ви, считам, че вие нямате нищо против това, което аз, вашият покорен слуга, представлявам или не представлявам. Ако не се лъжа, вие нямахте никакви възражения и към белия цар или към господина, с който играехте преди малко в клуба. Прав ли съм?
— Общо взето, да.
Сесар се обърна към Хулия.
— Разбираш ли, принцесо? Всичко е наред, няма причини да се притесняваш. Този очарователен господин просто искаше да обясни, че играе шах, защото играта е част от самото му същество. — Усмивката на Сесар стана по-широка и по-добросърдечна. — Тази част, която е неразделно свързана със загадките, комбинациите, илюзиите. Как би могло едно обикновено обявяване на шах и мат да се сравнява с всичко това? — Той се облегна и погледна към Муньос, който все още го наблюдаваше с безизразна физиономия. — Ще ти отговоря: изобщо не може да става дума за сравнение. — Протегна ръце с дланите нагоре, сякаш подканяше Хулия и Муньос да потвърдят истинността на думите му. — Не е ли така, приятели? Обявяването на шах и мат е просто една жалка точка, сигнал за завръщане към реалността. — Той сбръчка нос. — Към истинския живот, към ежедневието и еднообразието.
Муньос помълча известно време.
— Странно — каза той накрая, присвивайки очи в намек за усмивка, който така и не достигна до устните му. — Струва ми се, че сте напълно прав. Просто никога досега не съм чувал някой да го формулира толкова точно.
— Е, поласкан съм, че тъкмо аз ви въвеждам в тази мистерия — отбеляза Сесар не без известно злорадство, и се изкиска тихичко, с което си спечели укорителния поглед на Хулия.
Муньос изглеждаше малко объркан.
— Вие също ли сте шахматист?
Сесар се изсмя рязко. Хулия си каза, че днес непрекъснато театралничи, но той винаги го правеше, когато си намереше подходяща аудитория.
— Знам как се движат фигурите, както повечето хора. Но като игра не ме интересува особено. — Внезапно той стана напълно сериозен. — Моята игра, приятелю, се състои в измъкване от ежедневната заплаха от мат, с която те застрашава животът. Повярвайте ми, не е никак лесно. — Той махна към двамата с деликатната си ръка. — И аз като вас, като всички на този свят, си имам своите начини да се справя.
Все така объркан, Муньос хвърли поглед към вратата. Осветлението в бара му придаваше уморен вид и подчертаваше сенките под очите му, караше ги да изглеждат по-дълбоки. С ушите, щръкнали над яката на шлифера, големия нос и изпитото си лице, приличаше на дръгливо, тромаво куче.
— Добре — каза той. — Нека видим тази картина.
Сега седяха в ателието и чакаха неговата присъда. Първоначалната неловкост, която се дължеше на това, че се бе озовал на непознато място в компанията на привлекателна млада жена, възрастен антиквар със съмнителни наклонности и една изпълнена с двусмислия картина, постепенно започваше да го напуска. А нарисуваната шахматна партия все повече поглъщаше вниманието му. През първите няколко минути той гледаше картината, без да пророни дума, застанал напълно неподвижно с ръце на гърба. Хулия беше забелязала, че в клуб „Капабланка“ хората, които наблюдаваха как другите играят, стоят точно в такава поза. Но разбира се, той това и правеше. След доста дълго мълчание той помоли за лист и молив и след нов размисъл се наведе над масата, за да прерисува позициите от картината. От време на време вдигаше очи, за да свери положението на отделните фигури.