— През кой век е рисувана картината? — попита той. Беше нарисувал голям квадрат, който бе разделил с вертикални и хоризонтални линии на шестдесет и четири полета.
— Краят на петнадесети — отвърна Хулия.
Муньос се намръщи.
— Важно е да се знае датата. По това време правилата в шаха са били вече почти същите като в наши дни. Но преди това някои фигури са се движели по различен начин. Дамата например можела да се мести само с едно поле по диагонал, а при следващия ход да премине три полета. Рокадата била непозната преди Средните векове. — Той се откъсна за малко от своята схема, за да огледа по-отблизо картината. — Ако човекът, който е измислил партията, си е служил с новите правила, ще успеем да възстановим ходовете и да решим задачата. В противен случай ще бъде много трудно.
— Рисувана е, когато художникът е живял в земите на днешна Белгия — отбеляза Сесар, — към 1470 година.
— Тогава мисля, че няма да имаме проблем. И да има, няма да бъде неразрешим.
Хулия стана и отиде до картината, за да разгледа позициите на нарисуваните шахматни фигури.
— Откъде разбрахте, че последният ход е бил на черните?
— Очевидно е. Трябва само да се огледат позициите на фигурите. Или дори на играчите. — Муньос посочи Фердинанд Остенбургски. — Този отляво, който играе с черните и е обърнат към художника, или по-скоро към нас, е по-спокоен, дори може да се каже, че вниманието му е отклонено от партията и е насочено по-скоро към зрителя. — Той посочи Роже д’Арас. — Но другият очевидно обмисля току-що направения от противника му ход. Не виждате ли колко е съсредоточен? — Погледна своята схема. — Има, разбира се, друг начин да се докаже хипотезата, това е използваният в такива случаи метод на ретрограден анализ.
— Какъв анализ?
— Ретрограден. При него се взема определена позиция като изходна точка и играта се реконструира в обратен ход, за да се разбере по какъв начин се е стигнало до въпросната изходна точка. Нещо като игра наопаки. Разсъждаваме на принципа на индукцията. Започваме от крайния резултат и се връщаме назад към причините.
— Като Шерлок Холмс — отбеляза Сесар, видимо заинтригуван.
— Нещо подобно.
Хулия гледаше впечатлена Муньос. Досега в нейните представи шахматът беше обикновена игра, чиито правила бяха просто малко по-сложни от тези на доминото и изискваха по-голяма концентрация и по-добър интелект. Но от начина, по който Муньос реагира при вида на картината, ставаше ясно, че различните нива на перспектива, представени в картината: огледало, стая, прозорец — като фон на момента, запечатан във времето от Ван Хойс — пространства, в които самата тя бе изпитала замайването от оптическата илюзия, създадена от умелия майстор — ни най-малко не затрудняваха Муньос, който не знаеше почти нищо за картината и съвсем нищо за обезпокоителния й подтекст. За него пространството беше познато — независимо от епохата и личностите. Той като че ли се чувстваше на място в него, абстрахираше се от всичко останало и беше в състояние да възприеме само позицията на фигурите и да се включи в играта. Колкото повече се задълбочаваше в „Шахматната партия“, толкова повече изчезваха притеснителността, смущението и неловкостта, които бе проявил в бара. Той отново ставаше увереният, безстрастен играч, когото Хулия видя в клуб „Капабланка“. Като че ли този сив, свит човечец имаше нужда да види пред себе си шахматна дъска, за да си възвърне невъзмутимата самоувереност.
— Искате да кажете, че е възможно партията от картината да се разиграе назад, чак до началото?
Муньос направи неясен жест.
— Не съм сигурен, че ще успеем да стигнем до началото… но смятам, че ще можем да възстановим голяма част от ходовете. — Той отново погледна картината, като че ли за първи път я виждаше в нова светлина, и, обръщайки се към Сесар, каза: — Предполагам, че точно това е била целта на художника.
— Тъкмо това трябва да откриете — каза Сесар. — Въпросът, на който трябва де отговорим, е „Кой взе коня“?