— Имате предвид белия кон — предположи Муньос. — Защото на дъската е останал само един.
— Елементарно, драги ми Уотсън — усмихна се Сесар.
Муньос не реагира — хуморът очевидно не беше една от силните му страни. Хулия отиде да седне до Сесар, очарована като малко момиченце, което наблюдава вълнуващо представление. Муньос бе завършил схемата си и им я представи. — Това — каза той — е сегашната позиция на фигурите.
— Както виждате, всяко поле има координати, за да се обозначава по-лесно позицията. И тъй, погледнато от страната на играча отдясно…
— Роже д’Арас — допълни Хулия.
— Да, Роже д’Арас. Ако погледнем дъската от неговата страна, номерираме полетата по вертикалата от едно до осем, а по хоризонталата — с буквите от а до h. — Той плъзна молива си по координатите. — Има други технически класификации, но те само ще ви объркат.
— Всеки символ съответства на дадена шахматна фигура?
— Точно така. Това са общоприетите символи, бели и черни. Отдолу съм описал значението им.
— По този начин, колкото и да не разбирате от шах, виждате, че черният цар се намира на a4, а на f1 има бял офицер. Разбирате, нали?
— Отлично.
Муньос се зае да им показва други символи.
— Вече огледахме фигурите, разположени върху шахматната дъска, но за да анализираме партията, трябва да огледаме и тези, които са извън игра, тези, които вече са били взети. — Той отново погледна картината. — Как се казва играчът отляво?
— Фердинанд Остенбургски.
— Да, Фердинанд Остенбургски, който играе с черните, е взел следните бели фигури.
Офицер, кон и две пешки. От своя страна Роже д’Арас е взел от съперника си четири пешки, един топ и един офицер.
Муньос огледа замислено схемата.
— Като гледам играта на този етап, белите имат предимство пред противниковите фигури. Но, доколкото разбирам, задачата ни е друга. Трябва да разберем кой е взел белия кон. За да отбележим очевидното, явно е някоя от черните фигури, но за да разберем коя, трябва да се връщаме стъпка по стъпка назад към началото. — Той погледна Сесар и Хулия, сякаш искаше да им се извини. — Няма нищо по-подвеждащо от очевидните факти. Този логически принцип е напълно приложим в шаха: невинаги се оказва, че се е случило или пък ще се случи очевидното. За да обобщим: търсим черната фигура — на дъската или извън нея, която е взела белия кон.
— Или е убила белия рицар — допълни Хулия.
Муньос направи уклончив жест.
— Това не е моя работа, сеньорита.
— Казвайте ми Хулия, ако искате.
— Е, Хулия, това наистина не е моя работа. — Той отново се съсредоточи върху схемата, като че ли беше изгубил нишката на разговора и се надяваше да я открие на белия лист. — Мисля, че ме доведохте тук, за да ви кажа коя фигура е взела белия кон. Ако след като открием отговора на въпроса, това ще ви помогне да си направите някакви изводи или да разшифровате някакъв си ваш йероглиф, чудесно. — Погледна ги малко по-уверено, както ставаше, след като приключеше някакво техническо обяснение, като че ли черпеше самоувереност от познанията си. — Това си е ваша работа. Аз съм обикновен шахматист.
Сесар намери думите му за разумни.
— Мисля, че нещата стоят точно така. — Той хвърли поглед към Хулия. — Той представя ходовете, а ние се заемаме с интерпретацията. Работа в екип, драга моя.
Хулия беше толкова заинтригувана от цялата история, че методиката изобщо не я вълнуваше. Постави ръка върху ръката на Сесар и долови меките удари на пулса под кожата на китката му.
— Колко време ще отнеме решаването на задачата?
Муньос почеса наболата си брада.
— Не знам. Може да е половин час, може и цяла седмица. Зависи от много неща.
— Какви неща?
— Много неща. От степента ми на концентрация. И от това дали ще имаме късмет.
— Можете ли да започнете веднага?
— Разбира се. Вече съм започнал.
— Продължавайте тогава.
Но в този момент иззвъня телефонът и се наложи шахматната партия да бъде отложена.
Много по-късно Хулия твърдеше, че разбрала веднага какво се е случило, но сама признаваше колко лесно е да говориш такива неща след свършения факт. Твърдеше също, че тогава разбрала колко заплетен става случаят. Всъщност скоро щеше да разбере, че усложненията са започнали много преди това, линиите бяха се заплели в здрави възли, но просто не се бяха проявили по-неприятните аспекти на историята. Ако трябва да бъдем точни, усложненията бяха започнали още през 1469 година, когато човекът с арбалета, незнайната пионка, чието име бе загубено за поколенията, бе заел позиция до рова край замъка на остенбургските херцози, за да изчака с търпението на опитен ловец минаването на рицаря, чиято смърт току-що бе заплатена със златните монети, подрънкващи в джоба му.