— В такъв случай няма да е зле да го научим да пее пиратската песен. Не ми се вярва да я знае.
— На мен също.
— Ти си се побъркала, моето момиче. — Сесар я загледа вторачено. — Ясно ти е, нали?
— Е, и?
— Това не е игра, мила моя. Този път не е игра.
Хулия не отклони очи пред погледа му. Наистина беше много красива с този решителен блясък в тъмните очи, отразен в старото огледало.
— Е? — повтори тя тихо.
Сесар поклати снизходително глава. После се изправи. Пъстроцветните ромбове светлина се плъзнаха по дрехата му обратно на пода и легнаха в краката на Хулия. Отиде в ъгъла на стаята, където се намираше канцеларията му и порови известно време в сейфа, вграден в стената, скрит зад стар и не особено ценен гоблен, лошо копие на „Дамата и еднорога“. Когато се върна, в ръцете си държеше някакъв пакет.
— Ето, принцесо, това е за теб. Подарък.
— Подарък ли?
— Точно това казах. Честит нерожден ден.
Учудена, Хулия свали опаковката и напоеното със смазка платно. В ръката й натежа малък пистолет от хромиран метал, украсен със седеф.
— Това е старинен 45-милиметров деринджър, така че няма да имаш нужда от разрешително — обясни Сесар. — Но е като нов. Достатъчно малък е, за да можеш да го носиш в джоба си. Забележиш ли, че някой се навърта около жилището ти през следващите дни или ти досажда — каза той, гледайки я неотклонно и много сериозно с уморените си очи, — ще ти бъда много задължен, ако вземеш това нещо и му отнесеш главата с него. Ясно ли е? Като че ли пред теб се е изправил самият капитан Хук.
След като се прибра вкъщи, в рамките на половин час й се обадиха трима души. Първа беше Менчу, обезпокоена, защото бе научила новината от вестниците. Според нея никъде нямаше и най-далечен намек, че може да става дума за нещо друго, а не нещастен случай. Хулия знаеше, че приятелката й ни най-малко не се вълнува от смъртта на Алваро. Интересуваше я единствено дали случилото се няма да се отрази по някакъв начин на договора й с Белмонте.
Второто телефонно обаждане я изненада. Позвъни Пако Монтегрифо, за да я покани на вечеря същия ден. Трябвало да говорят по работа. Хулия прие и двамата се уговориха да се срещнат в „Сабатини“. След като затвори, тя постоя замислена до телефона. Не можеше да разбере каква е причината за внезапния му интерес. Ако ставаше дума за Ван Хойс, редно би било той да говори с Менчу, а не с нея — или поне да се срещне и с двете. Всъщност тя направи забележка в подобен смисъл, докато разговаряха, но Монтегрифо подчерта, че темата на разговора им ще засяга само нея.
Седна пред картината и се зае отново да сваля стария лак. Тъкмо напояваше първите тампони с разтворител, и телефонът звънна отново. Тя го издърпа за кабела до себе си и вдигна слушалката. В продължение на петнадесет-двадесет секунди не чу нищо, въпреки че повтори няколко пъти „Ало?“ с все по-нарастващо раздразнение. Притеснена, тя замълча и стоя така още няколко секунди, почти без да диша. Накрая затвори. Внезапно я заля тъмна вълна от необяснима паника. Гледаше телефона, свил се в краката й като отровно влечуго, черно и лъскаво. После неволно затрепери и бутна с лакът шишето с терпентина.
Това съвсем не помогна на опитите й да се успокои. Затова, когато някой позвъни на входа, тя остана неподвижна, втренчена във вратата, и едва при третото позвъняване се съвзе и стана. Няколко пъти, откак си беше тръгнала от антикварния магазин тази сутрин, Хулия си беше представяла с усмивка как върши това, което направи сега. Но вече не й беше никак смешно. Преди да отвори вратата, извади малкия деринджър от чантата си, свали предпазителя, и го пъхна в джоба си. Не възнамеряваше да се остави да я накиснат в никаква вана.
Муньос отърсваше дъждовните капки от шлифера си. Беше се изправил смутено отвън в коридора. Дъждът бе залепил косата му към черепа. По челото му все още се стичаше вода и от време на време някоя капка тупваше от върха на носа му на пода. В джоба си носеше кутия с шах, увита в плик от голям универсален магазин.
— Решихте ли задачата? — попита Хулия веднага, след като затвори вратата зад него.
Муньос сведе смутено глава, сякаш молеше за извинение. Очевидно продължаваше да се чувства неудобно в чуждо жилище, особено в това на Хулия.
— Още не — каза той и загледа притеснено локвичката вода, която се образуваше около краката му. — Току-що излязох от работа, а нали вчера се уговорихме да се срещнем днес тук. — Той направи две крачки напред и спря, като че ли се чудеше да свали ли шлифера си. Все пак го свали, когато Хулия протегна ръка, за да го вземе, и влезе след нея в ателието.