Выбрать главу

— Каква е следващата стъпка? — попита Хулия.

Муньос огледа примирено фигурите.

— Дълъг, подробен анализ на шестте черни фигури извън играта. Трябва да си изясня как и кога е била взета всяка от тях.

— Но това може да отнеме дни — каза Хулия.

— Или минути. Зависи. Понякога късметът или интуицията идват на помощ. — Муньос се вгледа отново в дъската, после се обърна към картината на Ван Хойс. — Но в едно съм сигурен — допълни той след кратък размисъл. — Който и да е нарисувал тази картина или измислил задачата, е имал много странен маниер на игра.

— Как бихте го описали? — попита Хулия.

— Кого?

— Отсъстващия играч. Този, когото споменахте току-що.

Муньос погледна първо килима, после картината. В очите му имаше нещо, подобно на възхищение. Може би инстинктивното уважение, което шахматистът изпитва, когато срещне истински майстор.

— Не знам — каза той тихо, като че ли не желаеше да се ангажира с думите си. — Който и да е бил той, е бил лукав човек. Най-добрите шахматисти винаги имат тази склонност, но този е нещо друго — имал е особен талант да измисля фалшиви следи, да залага всевъзможни капани. И това му е доставяло удоволствие.

— Възможно ли е? — попита Сесар. — Може ли действително да се прецени какъв е характерът на играча по маниера му на игра?

— Мисля, че е възможно — отвърна Муньос.

— В такъв случай какво ще кажете за човека, измислил тази задача, като имате предвид, че това е станало през петнадесети век?

— Бих казал — Муньос гледаше съсредоточено картината — бих казал, че в маниера му на игра е имало нещо диаболично.

6.

Шахматни дъски и огледала

А краят какъв е? Ще узнаеш накрая.
„Балада за стария човек от Ленинград“

Бяха паркирали на втора линия, затова Менчу беше седнала на шофьорското място, когато Хулия се върна. Тя отвори вратата на малкия фиат и се отпусна на седалката.

— Какво казаха? — попита Менчу.

Първоначално Хулия не отговори; мислите й бяха заети с прекалено много неща. Взирайки се в движението по улицата, извади цигара от чантата си, захапа я и натисна запалката на арматурното табло.

— Вчера са идвали двама полицаи — каза тя накрая, — и задавали същите въпроси като мен. — Запалката изскочи от гнездото и тя я поднесе към цигарата си. — Според човека, който отговаря за доставките, пликът е бил предаден същия ден, четвъртък, рано следобед.

Менчу стискаше волана толкова здраво, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели под блещукащите пръстени.

— Кой го е предал?

Хулия издиша бавно.

— Човекът каза, че била жена.

— Жена?

— Така каза.

— Каква жена?

— Добре облечена, на средна възраст, руса. Носела шлифер и черни очила. — Тя се обърна към приятелката си. — Спокойно може да си била и ти.

— Не е смешно.

— Знам, че не е. — Хулия въздъхна дълбоко. — Но действително описанието отговаря на кого ли не. Не е оставила име и адрес, само данните на Алваро като подател. Поискала бърза услуга. И това е.

Те се вляха в потока на движението. Изглеждаше, че пак ще вали. Няколко ситни капки дъжд се пръснаха върху предното стъкло. Менчу дръпна лоста на скоростите и сбръчка неприязнено нос.

— Знаеш ли, Агата Кристи би написала страхотен бестселър по таза история.

Хулия се усмихна невесело.

— Да. Само че става дума за истинска смърт. — Отново си представи голото мокро тяло на мъртвия Алваро. Каза си, че ако има нещо по-лошо от смъртта, то е гротескната смърт и хората, които после идват да те оглеждат.

— Горкият — каза тя гласно.

Спряха на пешеходна пътека. Менчу погледна встрани към приятелката си и каза, че забъркването на Хулия в тази работа много я безпокои. Самата тя била неспокойна — и то дотолкова, че нарушила едно от златните си правила и накарала Макс да се пренесе при нея, поне докато нещата не се изяснят. Хулия трябвало да направи същото.

— Какво, да взема Макс назаем? Не, благодаря, предпочитам да си се разорявам сама.