— Каква е следващата стъпка? — попита Хулия.
Муньос огледа примирено фигурите.
— Дълъг, подробен анализ на шестте черни фигури извън играта. Трябва да си изясня как и кога е била взета всяка от тях.
— Но това може да отнеме дни — каза Хулия.
— Или минути. Зависи. Понякога късметът или интуицията идват на помощ. — Муньос се вгледа отново в дъската, после се обърна към картината на Ван Хойс. — Но в едно съм сигурен — допълни той след кратък размисъл. — Който и да е нарисувал тази картина или измислил задачата, е имал много странен маниер на игра.
— Как бихте го описали? — попита Хулия.
— Кого?
— Отсъстващия играч. Този, когото споменахте току-що.
Муньос погледна първо килима, после картината. В очите му имаше нещо, подобно на възхищение. Може би инстинктивното уважение, което шахматистът изпитва, когато срещне истински майстор.
— Не знам — каза той тихо, като че ли не желаеше да се ангажира с думите си. — Който и да е бил той, е бил лукав човек. Най-добрите шахматисти винаги имат тази склонност, но този е нещо друго — имал е особен талант да измисля фалшиви следи, да залага всевъзможни капани. И това му е доставяло удоволствие.
— Възможно ли е? — попита Сесар. — Може ли действително да се прецени какъв е характерът на играча по маниера му на игра?
— Мисля, че е възможно — отвърна Муньос.
— В такъв случай какво ще кажете за човека, измислил тази задача, като имате предвид, че това е станало през петнадесети век?
— Бих казал — Муньос гледаше съсредоточено картината — бих казал, че в маниера му на игра е имало нещо диаболично.
6.
Шахматни дъски и огледала
Бяха паркирали на втора линия, затова Менчу беше седнала на шофьорското място, когато Хулия се върна. Тя отвори вратата на малкия фиат и се отпусна на седалката.
— Какво казаха? — попита Менчу.
Първоначално Хулия не отговори; мислите й бяха заети с прекалено много неща. Взирайки се в движението по улицата, извади цигара от чантата си, захапа я и натисна запалката на арматурното табло.
— Вчера са идвали двама полицаи — каза тя накрая, — и задавали същите въпроси като мен. — Запалката изскочи от гнездото и тя я поднесе към цигарата си. — Според човека, който отговаря за доставките, пликът е бил предаден същия ден, четвъртък, рано следобед.
Менчу стискаше волана толкова здраво, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели под блещукащите пръстени.
— Кой го е предал?
Хулия издиша бавно.
— Човекът каза, че била жена.
— Жена?
— Така каза.
— Каква жена?
— Добре облечена, на средна възраст, руса. Носела шлифер и черни очила. — Тя се обърна към приятелката си. — Спокойно може да си била и ти.
— Не е смешно.
— Знам, че не е. — Хулия въздъхна дълбоко. — Но действително описанието отговаря на кого ли не. Не е оставила име и адрес, само данните на Алваро като подател. Поискала бърза услуга. И това е.
Те се вляха в потока на движението. Изглеждаше, че пак ще вали. Няколко ситни капки дъжд се пръснаха върху предното стъкло. Менчу дръпна лоста на скоростите и сбръчка неприязнено нос.
— Знаеш ли, Агата Кристи би написала страхотен бестселър по таза история.
Хулия се усмихна невесело.
— Да. Само че става дума за истинска смърт. — Отново си представи голото мокро тяло на мъртвия Алваро. Каза си, че ако има нещо по-лошо от смъртта, то е гротескната смърт и хората, които после идват да те оглеждат.
— Горкият — каза тя гласно.
Спряха на пешеходна пътека. Менчу погледна встрани към приятелката си и каза, че забъркването на Хулия в тази работа много я безпокои. Самата тя била неспокойна — и то дотолкова, че нарушила едно от златните си правила и накарала Макс да се пренесе при нея, поне докато нещата не се изяснят. Хулия трябвало да направи същото.
— Какво, да взема Макс назаем? Не, благодаря, предпочитам да си се разорявам сама.