Тя се зае да си приготвя водка с лед и внезапно се усмихна в тъмното, застанала срещу картината на Ван Хойс. Имаше странното чувство, че и да се случеше нещо лошо, то няма да е с нея. Нищо лошо не се случваше на главния герой, припомни си тя. Отпи малко от водката, а кубчетата лед чукнаха по зъбите й. Умираха другите, второстепенните герои като Алваро. В паметта й оживяха стотици приключения, които бе преживяла и от които се бе измъкнала невредима, слава Богу. Как се е казвало всъщност тогава? Ей Богу!
Тя погледна отражението си във венецианското огледало — просто сянка сред други сенки. Огледа бледото петно, което бе лицето й, смътно очертания профил, големите, тъмни очи. Алиса в огледалния свят. Видя себе си и в картината на Ван Хойс, в нарисуваното огледало, отразяващо другото, венецианското, отражение на отражение на отражение. Отново изпита познатото замайване. Мина й през ума, че по това време на нощта огледалата, картините и шахматните дъски могат да погодят странни номера на въображението. Или може би сега понятията като време и пространство ставаха толкова относителни, че почти не си струваше да им се обръща внимание. Отпи отново от водката и усети чукването на леда по зъбите си. Имаше чувството, че ако протегне ръка, ще може да остави чашата си върху масата, покрита със зелено сукно, точно на мястото, където се намираше скритият надпис, между неподвижната ръка на Роже д’Арас и шахматната дъска.
Пристъпи по-близо до картината. Беатрис, херцогиня на Остенбург, седеше до заострената арка на прозореца, със сведени очи, потънала в четене на книгата, която държеше на скута си. Напомняше й на девите, рисувани от ранните фламандски майстори: гладко сресаната назад руса коса, прибрана под почти прозрачен воал. Бялата кожа. Далечна и недостъпна в строгата черна рокля, толкова различна от обичайните наметала от аленочервена вълна — фламандско сукно, по-скъпо от коприна и брокат. Хулия осъзна с неочаквана яснота, че черният цвят е знак за траур. В черни вдовишки одежди бе облякъл херцогинята Питер Ван Хойс, геният, който толкова много бе обичал символите и парадоксите. Траур, който не беше за съпруга й, а за убития любим.
Овалът на женското лице беше деликатен, съвършен. Всеки оттенък, всеки детайл подчертаваше приликата с Ренесансовите деви. Не деви като обичаните от Джото италианки — едновременно деви и дойки, и дори любовници; нито като французойките, позирали за деви, които всъщност са били майки и дори кралици, а девица от търговското съсловие, съпруга на общински съветник или на благороден земевладелец, владетел на обширни хълмисти земи, осеяни със замъци, имения, потоци и църкви с камбанарии като тази на картината. Тази жена изглеждаше малко надменна и затворена, спокойна и студена, въплъщение на северна красота, предизвиквала такъв възторг в южните страни, в Испания и Италия. Сините й очи — можеше поне да се предположи, че са сини — макар и извърнати встрани от погледа на наблюдателя, видимо насочени към кишата, сигурно бяха ясни и проницателни като очите на всички фламандски жени, рисувани от Ван Хойс, Ван дер Вайден или Ван Ейк. Загадъчни очи, които никога не разкриват накъде гледат или накъде искат да погледнат, какви мисли и чувства се крият зад тях.
Хулия отметна косата си назад и докосна повърхността на картината, плъзгайки пръсти по устните на Роже д’Арас. В ореола от златиста светлина стоманената плоча на гърдите му проблясваше с почти истински метален блясък. Той беше подпрял брадичката си на палеца на дясната ръка, а погледът му беше вперен неотклонно в шахматната дъска, която символизираше живота и смъртта му. Съдейки по профила му, сякаш изсечен върху старинна монета, Роже д’Арас сякаш не забелязваше присъствието на жената, седнала близо до него. Но може би мислите му съвсем не бяха съсредоточени върху партията шах; може би мислеше за същата тази Беатрис Бургундска, която не поглеждаше — от гордост, предпазливост, а може би просто от уважение към господаря си. В такъв случай той би бил свободен да й посвети единствено мислите си. Може би в същия този момент и дамата не виждаше страниците на книгата, която четеше, а гледаше крадешком, без да обръща поглед направо към него, широкия гръб на рицаря, спокойните, благородни черти на лицето му; може би си припомняше докосването на ръцете му, кожата му, или просто въздържаното му мълчание, погледа, изпълнен с безсилна тъга, която някога бе предизвикала във влюбените му очи.
Хулия плаваше в някакво въображаемо пространство между венецианското и нарисуваното огледало — границите между двете плоскости се размиваха. Златистата светлина обгърна и нея и много бавно, почти подпряла ръка върху зеленото сукно на масата, внимателно, за да не разбърка шахматните фигури върху дъската, тя се наведе към Роже д’Арас и целуна нежно студените му устни. Докато се обръщаше, забеляза с ъгълчето на окото си как нещо просветна — беше орденът на Златното руно върху алената дреха на другия играч — Фердинанд Алтенхофен, херцог на Остенбург. Той беше вперил в нея неразгадаемия поглед на тъмните си очи.