— Струва ми се, че разбрах — каза тя предпазливо.
— Добре тогава, кажете какво мислите.
— Офицерът, който може да се движи по белия диагонал, стои недокоснат на f1, и не е имал време да стигне дотук от единствената възможна предварителна позиция — b3, защото b4 е черно поле. — Тя погледна към Муньос за потвърждение, преди да продължи. — Искам да кажа, биха му били необходими поне — Хулия започна да брои на пръсти — три хода, за да стигне от b3 до сегашната си позиция. Което ще рече, че ходът, който е поставил черната дама в шах от топа, не е бил на белия офицер. Права ли съм?
— Напълно. Продължавайте.
— Не може да е била и бялата дама, която сега е на e1, нито белият цар. Що се отнася до белия офицер, който може да се движи по черния диагонал, и който сега е извън игра, защото е бил взет, той никога не може да е бил на b3.
— Отлично — каза Муньос. — Защо?
— Защото b3 е бяло поле. Освен това, ако този офицер се бе движил по черния диагонал от b4, той би бил все още в игра, а случаят не е такъв. Предполагам, че е бил взет по някое време преди това, в по-ранен стадий на играта.
— Правилно. И какво ни остава?
Хулия огледа дъската. Едва осезаеми тръпки плъзнаха по гърба и ръцете й, като че ли някой бе прокарал по кожата й острието на нож. Оставаше само една фигура, която не бяха споменавали.
— Остава единствено конят — каза тя с неволен шепот и преглътна. — Белият кон.
Муньос се приведе към нея със сериозно изражение на лицето.
— Точно така, белият кон. — Той мълча известно време. Не гледаше дъската, а Хулия. — Тъкмо белият кон се е преместил от b4 на c2, откривайки черната дама и поставяйки я в опасност. И точно там, на c2, черната дама, за да се защити от белия топ, а също и за да елиминира противникова фигура, взема белия кон.
Муньос отново замълча. Проверяваше да не би да е пропуснал нещо важно. После блясъкът в очите му угасна, така рязко, сякаш бе загасил лампа. Той отклони поглед от Хулия и започна да прибира фигурите с една ръка, докато сгъваше дъската с другата, явно показвайки, че участието му в цялата история е приключило.
— Черната дама — повтори тя удивено. Чувстваше, почти чуваше бързото превключване в главата си.
— Да — сви рамене Муньос, — черната дама е взела коня — или убила рицаря, каквото и да означава това.
— Това означава — промълви Хулия, все още зашеметена от откритието, — че Фердинанд фон Алтенхофен е бил невинен. — Тя се изсмя, протегна ръка към скицата и постави пръст върху c2 — полето, символизиращо крепостния ров на замъка Остенбург, при Източната врата, където е бил убит Роже д’Арас. — Означава, че Беатрис Бургундска е наредила да убият рицаря.
— Беатрис Бургундска?
Хулия кимна. Сега всичко й се струваше толкова ясно, толкова очевидно, та й идеше да се ритне от яд, че не го е разбрала преди. Всичко се съдържаше в играта и в картината и просто молеше да бъде видяно. Ван Хойс бе запечатал всичко съвестно, до последния детайл.
— Кой друг би могъл да бъде? — каза тя. — Черната дама, разбира се. Беатрис Бургундска, херцогинята на Остенбург. Проклетата кучка.
Сега виждаше всичко съвсем ясно: разхвърляното ателие, в което миришеше на масло и терпентин, художника, който се движеше сред сенките, всичко това осветено от лоените свещи, поставени около картината. Той смесваше бакърен пигмент със смола, за да постигне устойчиво зелено, което щеше да устои на предизвикателствата на времето. Нанасяше го бавно, на последователни слоеве, изпълвайки диплите на покривката на масата, докато покри надписа Quis necavit equitem, който беше изрисувал преди няколко седмици с красиви, златисти готически букви. Беше му мъчно да го скрива от погледа, и то вероятно завинаги. Но херцог Фердинанд беше прав: „Прекалено явно е, майстор Ван Хойс.“
Точно така трябваше да е било — повече или по-малко. Сигурно старият човек беше мърморил под нос, размахвайки четката, нанасяйки слой след слой зелено върху току-що завършената картина, чиито маслени бои сияеха ярко на светлината на свещите. Може би е потривал уморените си очи и е поклащал глава. Зрението вече започваше да му изневерява, и то от доста време насам. Годините не минаваха, без да оставят своите белези. Те бяха започнали да разяждат дори способността му да се концентрира, така необходима за единственото занимание, което можеше да отклони мислите му от рисуването през дългите зимни часове на принудително безделие — когато дните бяха къси и светлината — съвсем недостатъчна за рисуване. Това занимание бе играта на шах — страст, която споделяше с искрено оплаквания месер Роже. Докато беше жив, той беше негов закрилник и приятел, и въпреки титлата и положението си нямаше нищо против да се поизцапа с боя, когато идваше в ателието, за да изиграят някоя партия сред бои, глина, четки и недовършени картини. Той не можеше да се сравнява с никого другиго — обичаше сраженията на шахматната дъска, но нямаше нищо против дългите разговори за изкуство, любов и война, както и за тази негова странна идея, повтаряна толкова често, която сега приличаше на ужасно предсказание: че играта на шах е за хора, на които им доставя удоволствие да се движат в опасна близост до пастта на дявола.