Тя видя и нещастния херцог Фердинанд Алтенхофен, обсаждан от чужди интереси, от изток и от запад, в една Европа, която се променяше прекалено бързо за неговия вкус. Видя го, примирен и безсилен, пленник на собствената си личност и на своя век, как удря яростно с ръкавици по копринения си панталон, съзнал, че не може да накаже убиеца на единствения приятел, който бе имал през живота си. Видя го, облегнат на една колона в залата, украсена с гоблени и бойни знамена, как си припомня дните на тяхната младост, споделените мечти, възхищението си пред младия благородник, който бе заминал на война, и се бе върнал покрит с рани, но и със слава. Смехът му, спокойният, уравновесен тон на гласа му, разумните забележки, изисканите комплименти, които правеше на придворните дами, съветите, които даваше без колебание, самата топлина на свързвалото ги приятелство още се долавяше в тази зала. Но него вече го нямаше. Беше погълнат от мрака.
… И най-лошото, майстор Ван Хойс, най-лошото, стари ми приятелю, стари художнико, който го обичаше почти толкова, колкото го обичах аз, е, че няма място за отмъщение. Защото и тя, както и аз, и дори като самия ни покоен приятел, беше само играчка в ръцете на по-властни люде, на тези, които притежават парите и силата, и затова са в правото си да решат, че вековете ще изтрият от картите херцогство Остенбург. Няма кого да обезглавя на гроба на единствения си приятел — и дори да имаше, не бих постъпил така. Само тя знаеше и предпочете да мълчи. Уби го с мълчанието си, като го остави да излезе както всяка вечер (аз също имам своите шпиони) край рова, при Източната порта, увлечен от беззвучната песен на сирените, която тласка всеки мъж към съдбата му; към тази съдба, която изглежда заспала и дори сляпа — до деня, в който отвори очи и ги обърне право към нас.
Сам виждаш, майстор Ван Хойс, няма възможност да отмъстим. Доверявам се на гения ти, на ръцете ти, и ти обещавам, че никой няма да ти плати повече от това, което аз ще платя за тази картина. Искам справедливост, дори ако трябва само аз да знам, искам тя да знае, че аз знам, искам, когато всички ние се превърнем в прах като Роже д’Арас, още някой, освен Всевишния да научи каква е истината. Затова нарисувай картината си, майстор Ван Хойс, нарисувай я в името Божие. Искам от теб да не пропуснеш нищо, и дано това бъде най-съвършената ти творба — и най-страшната. Нарисувай я, и нека тогава Дяволът, когото ти някога постави редом с него в картината си, отнесе всички ни.
Накрая видя и рицаря. Беше облечен с панталон и туника в пурпурен цвят. Около шията си носеше златна верижка, а на колана му висеше напълно ненужна кама. Той крачеше в сумрака край рова, близо до Източната порта, сам, отпратил пажа си, за да не смущава мислите му. Видя го как вдига очи към заострения свод на прозореца и се усмихва. Това беше само следа от усмивка, далечна и меланхолична — такава усмивка, която будеше спомени за стара любов и отминали опасности, и криеше сякаш предчувствие за собствената му съдба. Може би Роже д’Арас чувства присъствието на онзи скрит стрелец, който зарежда арбалета си отвъд рушащите се стени, със зеленина, покарала между камъните, и го насочва към жертвата си. И тогава рицарят внезапно разбира, че целият му живот, дългият път, който е изминал дотук, битките, в които се бе сражавал, пресипнал и потънал в пот под скърцащата ризница, женските тела, които бе познал, тридесет и осемте години, които носеше на гърба си като тежко бреме — всичко това ще свърши тук, точно в този миг и на това място, че след като усети удара, няма да чувства вече нищо. Изпълва го дълбока тъга, струва му се несправедливо да загине така, пронизан от стрела като див глиган. Вдига деликатната си, красива, но мъжествена ръка, ръка, която веднага напомня за меча и юздите, които е държала, за кожата, която е галила, за перото, което е потапяла в мастилницата, преди да започне да реди думи по пергамента. Той вдига ръка, за да се възпротиви, макар да съзнава, че е напразно, че дори не знае срещу кого се противи. Иска му се да извика, но го възпира съзнанието, че е длъжен да се държи достойно заради самия себе си. Тогава посяга към камата, защото му се струва, че смъртта му ще бъде по-достойна за рицар, ако умре с оръжие в ръка, пък било то и обикновена кама. Чува тъпия звук от изстрела и си казва, че трябва да се дръпне от пътя на стрелата, но знае, че няма смисъл, защото стрелата лети по-бързо от всяко човешко движение. Чувства как душата му се разтапя от горчиво самосъжаление и отчаяно търси в спомените си Бога, към когото да отправи покаянието си. Тогава установява с учудване, че не се кае за нищо, макар че сам не знае дали има Бог, който би го чул сега, преди да го обвие нощта. Тогава идва ударът. Понасял е много удари и носи белезите от тях, но знае, че този няма да остави белег. Дори не изпитва болка, душата сякаш просто излита от устата му. Пада безкрайна нощ, и преди да потъне в нея, той съзнава, че този път тя го поглъща завинаги. Тогава Роже д’Арас надава вик, но вече сам не може да чуе гласа си.