— Какво ще правим сега? — попита тя с цялото спокойствие, на което беше способна.
Сесар гледаше Муньос, а Муньос — Хулия. Тя забеляза, че очите на шахматиста отново са помътнели, лишени от живот, като че ли бе изгубил интерес към всичко, докато не дойдеше време за следващия ход.
— Ще чакаме — каза Муньос и посочи шахматната дъска. — Черните са на ход.
Менчу беше извънредно възбудена, но не от появата на тайнствения участник в партията. Когато Хулия й разказа какво се бе случило, тя облещи очи и ако човек се заслушаше внимателно, можеше да чуе тракането на сметачната машина в мозъка й, докато преизчисляваше нови стойности. Беше неоспорим факт, че когато станеше дума за пари, алчността на Менчу винаги излизаше на бял свят. Тъкмо сега, докато пресмяташе щастливо евентуални бъдещи печалби, алчността й беше неоспорима. Глупостта й — също, каза си Хулия, защото Менчу видимо изобщо не бе обърнала внимание на възможното съществувание на убиец със слабост към шахмата. Тя оставаше вярна на природата си, а любимият й метод за справяне с всякакви проблеми беше да се прави, че те не съществуват. Неспособна да съсредоточи вниманието си върху нещо конкретно за по-дълго време, а най-вероятно и отегчена от постоянното присъствие на Макс в апартамента си в ролята му на бодигард — което затрудняваше другите й сексуални авантюри — Менчу бе решила да гледа на цялата история от друга гледна точка. Според нея ставаше дума за странна поредица от съвпадения или за странна, най-вероятно безобидна шега, измислена от човек с необичайно чувство за хумор, чиито мотиви бяха прекалено сложни, за да може тя да ги разбере. Това беше най-успокояващият начин да се представят последните събития, особено като се има предвид колко пари можеха да се спечелят покрай тях. Що се отнася до смъртта на Алваро, нима Хулия не бе чувала за грешки на следствието? Като оня тип Драйфус, дето убил Зола — или май беше обратното? И Лий Харви Осуалд, и куп други подобни гафове. При това всеки може да се подхлъзне в банята. Или почти всеки.
— А що се отнася до Ван Хойс, ще видиш: ще направим луди пари от него.
— А какво ще правим с Монтегрифо?
В галерията имаше само няколко клиенти: две възрастни дами бърбореха пред голям класически морски пейзаж в маслени бои и един облечен в тъмни дрехи господин, който прелистваше папката с гравюрите. Менчу постави ръка на бедрото си, като че там имаше пистолет и каза тихо, трепкайки театрално с миглите си.
— И той ще заиграе по свирката ни, скъпа.
— Така ли мислиш?
— Гарантирам. Или ще приеме условията ни, или минаваме в противниковия лагер. — Тя се усмихна самоуверено. — С твоята професионална репутация и цялата тази невероятна история за херцога на Остенбург и онази харпия, жена му, „Сотби’с“ или „Кристи’с“ ще ни приемат с отворени обятия. Пако Монтегрифо не е глупак. — Тя като че ли се сети внезапно за нещо. — Между другото, ще пием кафе с него днес следобед. Трябва да бъдеш много красива.
— Ние ли ще пием кафе с него?
— Да, ти и аз. Обади ми се тази сутрин, и се разтече от любезност по телефона. Това копеле има непогрешимо шесто чувство, когато става дума за сделки.
— Виж какво, не ме въвличай в тези работи.
— Не те въвличам. Той настоя и ти да присъстваш. Не разбирам какво вижда в теб, мила. Ти си просто кожа и кости.
Високите токчета на Менчу оставяха болезнено дълбоки следи в бежовия килим. Обувките бяха ръчна изработка, извънредно скъпи, но токчетата бяха малко по-високи от приемливото. В просторните помещения на нейната галерия, сред индиректно осветление и пастелни цветове, преобладаваше това, което Сесар наричаше „варварско изкуство“. Доминираха акрилни бои и гваш, колажи, пластики от опаковъчна хартия и ръждясали френски ключове, или от тръби и синьо боядисани волани. Тук-там, в някой по-забутан ъгъл, можеше да се срещне и някой по-конвенционален портрет или пейзаж, като неудобен гост, който смущава всички, но трябва да присъства като доказателство за либералните възгледи на претенциозната домакиня. Въпреки всичко Менчу печелеше добре от галерията; дори на Сесар му се налагаше да го признае, макар и с нежелание. Тогава винаги припомняше с носталгия времената, когато във всяка заседателна зала е имало поне една прилична картина, достолепно патинирана от времето, в тежка, позлатена дървена рамка — а не тези постиндустриални кошмари, толкова в стил с епохата и новите офиси, обзаведени по проекти на най-модерните и скъпи интериорни дизайнери, населени от поколението на пластмасовите пари, пластмасовите мебели и пластмасовото изкуство.