Тъкмо в момента Менчу и Хулия съзерцаваха някаква странна смесица от червени и зелени цветове, която носеше дълбокомисленото наименование „Чувства“. Тя беше изляза само преди няколко седмици изпод четката на Серхио, поредното романтично увлечение на Сесар. Сесар го беше препоръчал лично, макар че поне бе имал приличието да отвърне очи, докато говореше.
— Ще я продам все някак — въздъхна Менчу примирено, след като двете с Хулия бяха оглеждали известно време произведението. — Всъщност, колкото и странно да ти се струва, рано или късно всичко се продава.
— Сесар ти е много задължен — каза Хулия. — Аз също.
Менчу сбръчка укорително нос.
— Точно това ме безпокои. Ти все оправдаваш глупавите игрички на твоя приятел, антикваря. Време е старият педераст да започне да се държи подобаващо на годините си.
Хулия размаха заплашително юмрук под носа на приятелката си.
— Остави го на мира. Нали знаеш, за мен Сесар е недосегаем.
— И още как. Откакто те познавам, непрекъснато слушам „Сесар това, Сесар онова“. — Тя погледна раздразнено към картината на Серхио. — Би трябвало да отидеш на психоаналитик, нямаш представа колко ще ти се зарадват. Отсега те виждам как лежиш на кушетката и редиш сълзливата си фройдистка история. „Разбирате ли, докторе, никога не съм искала да чукам баща си, а само да танцувам валс със Сесар. Той е обратен, между другото, но ме обожава“. Великолепен случай, скъпа моя.
Хулия изгледа приятелката си. По нищо не личеше, че се забавлява.
— Това са абсолютни глупости. Много добре знаеш какви са ни отношенията.
— Така ли?
— О, я върви по дяволите. Отлично знаеш… — Тя млъкна и изфуча, ядосана на себе си. — Това е абсурдно. Всеки път, когато подхванеш темата за Сесар, аз започвам да се оправдавам.
— Така е, скъпа, защото във вашите отношения наистина има нещо мътно. Не помниш ли, че дори когато беше с Алваро…
— Хайде сега, не почвай и с Алваро. По-добре си изясни положението с Макс.
— Макс поне ми дава това, от което имам нужда… Между другото, как стои въпросът с онзи шахматист, за когото не си обелила и дума? Умирам да му хвърля едно око.
— Муньос ли? — Хулия не можа да не се усмихне. — Ще бъдеш горчиво разочарована. Не е твой тип. А не е и мой, ако трябва да бъдем точни. — Тя се позамисли, защото никога не й бе минавало през ума да го описва. — Прилича на чиновник от някой от старите черно-бели филми.
— Но реши загадката на Ван Хойс за теб. — Менчу потрепна с клепачи, имитирайки възторг и преклонение пред шахматиста. — Трябва да има все някакъв талант.
— Посвоему е дори блестящ. Но невинаги. На моменти изглежда крайно уверен в себе си, и преценява нещата с точността на машина, а след това просто изключва — направо пред очите ти. Едва тогава забелязваш невзрачния му външен вид, оръфаната яка на ризата, и си казваш „Хващам се на бас, че му миришат чорапите“.
— Женен ли е?
Хулия сви рамене. Сега гледаше към улицата, отвъд изложените на витрината картини и рисувана керамика.
— Не знам. Не е от хората, които си падат да откровеничат. — Обмисляйки това, което току-що каза, тя установи, че досега изобщо не се е замисляла по този въпрос. Муньос я бе интересувал не толкова като човешко същество, колкото като средство за решаване на задачата. Едва предния ден, когато вече се канеха да се сбогуват завинаги, преди да намерят картичката — едва тогава пред нея се мерна за миг истинският му живот. — Струва ми се, че е женен. Или е бил. Като че ли е бил наранен дълбоко — така, както раняват само жените.
— А какво мисли за него Сесар?
— Харесва го. Предполагам, че му е забавно да разучава характера му. Отнася се с него с някаква иронична любезност. Имам чувството, че Сесар ревнува всеки път, когато Муньос направи някое особено блестящо заключение или забележителен ход. Но щом Муньос отклони очи от шахматната дъска, става отново незабележим и настроението на Сесар се подобрява.
Тя млъкна озадачено. Току-що бе забелязала от отсрещната страна на улицата една кола, която й се стори смътно позната. Къде ли я беше виждала преди?