— Може също така — отбеляза тя с привидно спокойствие, след като беше преброила на ум до десет, — да е бил някой, който, след като ме е видял да излизам от галерията, да е решил да се изпари.
— Струва ми се крайно невероятно, скъпа. Наистина.
— Предполагам, че щеше да ти се стори невероятно, ако някой ти беше казал, че Алваро ще си счупи врата в банята, но стана точно така.
Сесар изду устни, като че ли намираше сравнението за неподходящо, и посочи чинията на Хулия.
— Лазанята ти ще изстине.
— Пет пари не давам за лазанята. Искам да чуя мнението ти. Истинското.
Сесар пак погледна към Муньос, но той продължаваше да търкаля хлебното топче, с напълно непроницаемо изражение. Сесар отпусна китките си симетрично от двете страни на чинията и се вторачи във вазата в средата на масата, в която имаше два карамфила — един бял и един червен.
— Може и да си права. — Той сви вежди, сякаш искреността, която се искаше от него, и слабостта му към Хулия се бореха в сърцето му. — Това ли искаше да чуеш? Ето, казах го. — Сините му очи я гледаха със спокойна нежност. Ироничната маска, която носеше допреди малко, беше свалена. — Признавам си, че присъствието на тази кола там ме смущава.
Хулия го изгледа яростно.
— Мога ли да знам тогава защо трябваше да се правиш на идиот през последния половин час? — Тя потропа нетърпеливо по масата с кокалчетата на пръстите си. — Не, не ми отговаряй. Знам какво ще кажеш. Татко не иска малкото му момиченце да се тревожи, така ли е? Далеч по-добре ще е да си заровя главата в пясъка като щраус. Или като Менчу.
— Нищо няма да научиш, ако започнеш да се нахвърляш на хората само защото изглеждат подозрителни. Освен това, ако страховете ти са оправдани, такова поведение е и опасно. Опасно за теб, искам да кажа.
— Нали имам пистолета.
— Дано не се наложи да съжалявам, че ти дадох този деринджър. Нали ти е ясно, че това не е игра. В истинския живот лошите също разполагат с пистолети. И разбират от шах.
Като че ли за да докаже стандартното впечатление, което правеше на хората, Муньос се оживи при споменаването на думата „шах“.
— В края на краищата — започна той, без да се обръща към никого, — шахът е съчетание от враждебни импулси.
Сесар и Хулия го погледнаха изненадано. Това, което каза току-що, нямаше нищо общо с досегашния разговор. Муньос се взираше в празното пространство, като че ли досега беше пътувал с мислите си в далечни страни и още не се беше завърнал окончателно при тях.
— Драги ми приятелю — заяви Сесар, малко раздразнен от прекъсването, — опазил ме Бог да се усъмня в сияйната истина на вашите думи, но ще съм ви много задължен, ако се изразите малко по-ясно.
Муньос продължаваше да върти хлебното топче в пръстите си. Днес носеше старомодно синьо сако и тъмнозелена вратовръзка, но ъгълчетата на омачканата и не много чиста яка на ризата му пак стърчаха нагоре.
— Не знам какво да кажа. — Той потри брадичка с опаката страна на пръстите си. — Прекарах последните пет дни в обмисляне на всичко, което се случи. — Помълча, търсейки точните думи, после каза: — Мислех за нашия противник.
— Същото е правила и Хулия, предполагам. А и аз. Всички мислим само за този мизерник.
— Не е същото. Самата дума „мизерник“ предполага субективна преценка… А това няма никак да ни помогне, би могло дори да отклони вниманието от истински важното. Опитвам се да мисля за него в единствената перспектива, с която разполагаме: шахматните му ходове. Искам да кажа… — Муньос плъзна пръст по запотената си чаша, от която не беше отпил и капка. Този жест като че ли прекъсна нишката на мисълта му. — Стилът на игра е отражение на личността на играча. Мисля, че вече ви казвах това.
Хулия се приведе към него, заинтригувана.
— Искате да кажете, че сте прекарали последните дни в сериозно разучаване на личността на убиеца? Мислите ли, че вече го познавате по-добре?
Беглата усмивка отново се появи за кратко на устните на Муньос. Но Хулия забеляза, че е съвсем сериозен. Той не познаваше иронията.
— Има много различни видове шахматисти — очите му се взираха в празното пространство, сякаш виждаха някакъв добре познат свят отвъд стените на ресторанта. — Като изключим стила на игра, всеки играч има своите странности, отличителни белези, по които се различава от останалите играчи: Щайниц си е тананикал Вагнер, докато играел; Морфи никога не поглеждал противника си до самия финал на играта… Други си мърморят на латински и дори на някакви измислени езици — все начини за разтоварване на напрежението, без да се отклонява вниманието. Някои го правят преди да местят фигура, други — след това. Почти всеки си има някаква такава особеност.