— А вие? — попита Хулия.
Муньос се поколеба смутено.
— Всъщност да.
— И каква е вашата особеност?
Муньос се взря в пръстите си, които продължаваха да въртят хлебното топче.
— Тръгваме за Пенхамо с две „х“.
— Тръгваме за Пенхамо с две „х“ ли?
— Да.
— И какво означава „Тръгваме за Пенхамо с две «х»“?
— Не означава нищо. Просто думи, които винаги казвам тихичко или на ум, винаги, когато ми предстои важен ход. Казвам ги, преди да докосна фигурата.
— Но това е съвсем безсмислено.
— Знам. Но колкото и безсмислени да са жестовете или слабостите ви, те са част от стила ви на игра. Тези елементи могат да ви подскажат доста неща за характера на противника ви. Когато се анализира стила на един играч, и най-незначителната информация е от полза. Петросян например винаги е държал много на защитата, играч със силно развит инстинкт за опасност. Прекарвал е цели партии, подготвяйки защитата си срещу евентуални атаки, много преди на противниците им изобщо да им е хрумнало, че могат да ги проведат.
— Трябва да е бил параноик.
— Виждате ли колко е лесно? Начинът, по който човек играе, може да свидетелства за егоизъм, агресии, мегаломания. Вижте например Щайниц. Когато станал на шейсет години, бил напълно убеден, че има пряка връзка с Бога, и че може да Го бие на шах, дори ако започне играта с пешка по-малко и Го остави да играе с белите фигури.
— А нашият непознат? — попита Сесар, който слушаше внимателно, без да отпива от чашата, която бе поднесъл към устните си.
— Добър играч е — отвърна Муньос без колебание, — а добрите играчи са обикновено сложни личности. Гросмайсторът често развива специфична интуиция, която му подсказва правилния ход и го предупреждава за опасността от грешка. Това е инстинкт, който не можеш да обясниш с думи. Когато гледа дъската, големият играч не вижда нещо статично, той вижда поле, през което се пресичат многообразни магнитни линии, включително линиите на силите, които самият той вкарва в действие. — Той погледа хлебното топче в продължение на няколко секунди, после го бутна встрани, като че ли то беше мъничка пешка върху въображаема шахматна дъска. — Нашият непознат е агресивен и обича да рискува. Вземете например факта, че той не прибегна до дамата си, за да защити царя. Или блестящия ход с черната пешка, а после и с черния кон, за да поддържа опасността, в която е поставен белият цар, оставяйки открита възможността за размяна на дамите. Искам да кажа, че този мъж…
— Или жена — вметна Хулия.
Муньос я погледна колебливо.
— Не знам какво мога да кажа за това. Има жени, които играят добре шах, но те не са много. В нашия случай ходовете на противника ни, бил той мъж или жена, показват известна жестокост, и, бих казал, почти садистично любопитство. Прилича на котка, която играе с мишка.
— И така, за да обобщим — започна Хулия, отброявайки точките на пръсти, — нашият противник най-вероятно е мъж. Възможността да е жена е минимална. Той е много самоуверен, агресивен и жесток по природа, дори може да бъде определен като садист воайор. Така ли е?
— Мисля, че да. Той се наслаждава на опасността. Това поне е ясно от начина, по който отхвърля класическия подход, според който черните обикновено се защитават. Нещо повече, той има интуитивен усет за възможните ходове на противника. Притежава способността да се постави в положението на другия.
Сесар издаде устни, подсвирна беззвучно в знак на възхищение и загледа Муньос с подновено уважение. Шахматистът отново бе добил резервирания си вид, отнесен някъде надалеч от мислите си.
— За какво мислите? — попита Хулия.
Муньос помълча, преди да отговори.
— За нищо особено. Знаете ли, сражението на шахматната дъска не е между две шахматни школи, а между две философии, между два начина да се възприема света.
— Белият и Черния, така ли? — Сесар говореше така, като че ли рецитираше стихове от стара поема. — Добро и Зло, Рай и Ад, и всички останали очарователни антитези.
— Възможно е.
Муньос сви рамене. Хулия се вгледа в широкото му чело и в тъмните сенки под очите. В тези уморени очи гореше онази далечна светлинка, която толкова я привличаше, и тя се зачуди след колко време ще изгасне този път. Когато светлинката гореше, тя изпитваше искрено желание да намери път до вътрешния му живот, да опознае мълчаливия мъж, който седеше срещу нея.