— Удивително — прошепна той.
Хулия също изглеждаше като хипнотизирана от Муньос. Колкото и посредствен и незначителен да изглеждаше, този плах човек с щръкнали уши и вечно измачкани дрехи знаеше много добре какво говори. В този тайнствен лабиринт, докато повечето хора изтръпваха от страх и безсилие само при мисълта за него, единствено Муньос умееше да разчита знаците, само той притежаваше ключовете, с които можеше да влиза и излиза оттук, без да бъде разкъсан от Минотавъра. И точно сега, докато седеше пред почти недокоснатата си лазаня, Хулия разбра с почти математическа точност, със сигурността на опитен шахматист, че този човек е най-силният от тях тримата. Неговата преценка не беше замъглена от предразсъдъци по отношение на противника — тайнствения играч на шах, който вероятно бе и убиец. Той разглеждаше загадката със същата хладна, научна обективност, с която Шерлок Холмс решаваше задачите, поставени му от зловещия професор Мориарти. Муньос щеше да изиграе тази партия докрай, но не в името на справедливостта; мотивацията му не беше етическа, а логическа. Щеше да го направи просто защото беше шахматист, когото случаят бе поставил от едната страна на шахматната дъска, също както — Хулия потръпна при мисълта — можеше да го постави и от другата. Тя осъзна, че му е напълно безразлично дали играе с черните или с белите. Единственото нещо, което имаше значение за него, бе, че за първи път през живота си изпитваше желание да изиграе една партия докрай.
Очите й срещнаха очите на Сесар и тя разбра, че и той мисли същото. Първи проговори той, много тихо, като че ли споделяше опасението й, че светлината в очите на Муньос може да изгасне всеки момент.
— Да убиеш царя… — Сесар постави бавно цигарето между устните си и вдиша точно премерено количество дим. — Това е много интересно. Искам да кажа, тази фройдистка интерпретация на играта. Нямах представа, че шахматът може да има нещо общо с такива неприятни неща.
Муньос, с леко наклонена встрани глава, изглеждаше напълно потънал в мислите си.
— Обикновено бащата е този, който учи детето на първите ходове в играта. Мечтата на всеки син, който играе шах, е да бие баща си. Да убие царя. Освен това, в шаха много скоро става ясно, че царят, с други думи, бащата, е най-слабата фигура на дъската. Той е постоянно атакуван, постоянно се нуждае от защита, от тактики като рокадата например, а и може да се движи само с едно поле във всички посоки. Парадоксалното е обаче, че царят същевременно е и незаменим. Царят е този, който дава името на играта, защото думата „шах“ е персийска и означава „цар“. Думата има сродно звучене в почти всички езици.
— Ами дамата? — попита Хулия.
— Тя е майката и съпругата. При всяка атака, отправена към царя, тя е тази, която осигурява най-ефективната защита. Дамата е фигурата с най-добри и богати възможности. От двете им страни са фигурите на офицерите, на английски bishop, „епископ“ — фигурите, които благославят съюза им и помагат в сраженията. Да не забравяме и фигурата, обозначавана с арабската faros — конят, който прекосява вражеските линии, или рицарят. Всъщност загадката на шаха е съществувала много преди Ван Хойс да нарисува своята „Шахматна партия“ — хората се опитват да я решат в продължение на хиляда и четиристотин години.
Муньос замълча, после като че ли понечи да каже още нещо, но вместо думи на устата му се появи обичайната слаба усмивка.
— Понякога — каза той накрая, като че ли формулирането на собствените му мисли му струваше страхотно усилие, — се чудя дали шахматът е бил измислен от хората, или е съществувал още при раждането на вселената, а хората просто са го открили — като целите числа.
Хулия чу като насън звука от счупване на печат, и за първи път осъзна положението в неговата цялост: огромната шахматна дъска, която обхващаше едновременно и миналото, и настоящето, и на нея бяха всички — Ван Хойс, тя самата, дори Алваро, Сесар, Монтегрифо, семейство Белмонте, Менчу и Муньос. Тогава я обзе такъв неудържим страх, че трябваше да положи физическо усилие, за да се възпре да не извика на глас. Страхът трябва да се бе изписал на лицето й, защото Сесар и Муньос я изгледаха притеснено.
— Добре съм — каза тя и тръсна глава, сякаш това щеше да й помогне да подреди мислите си. После извади от джоба си списъка с различните нива, които съществуваха в картината според първите обяснения на Муньос. — Вижте това.