— Но аз също бих могла да ви съдя и да ви въвлека в публичен съдебен скандал, който ще се влачи с месеци, и докато делото не приключи, няма да можете да извадите картината на търг. Обмислили ли сте този вариант?
— Разбира се. Но вие ще понесете по-големи щети. — Монтегрифо се усмихна любезно. — „Клеймор’с“ разполагат с отлични юристи, както можете да предположите. Рискувате да загубите всичко, което имате. А това би било жалко.
Менчу стана и подръпна полата си надолу.
— Единственото нещо, което мога да ви кажа — гласът й потреперваше от гняв, — е, че такъв кучи син като вас не съм виждала никога.
Монтегрифо и Хулия също станаха — тя разстроена, а той напълно невъзмутим.
— Не мога да ви опиша колко съжалявам, че присъствахте на тази сцена — каза й той спокойно. — Наистина съжалявам.
— Аз също. — Хулия погледна към Менчу, която тъкмо мяташе чантата си на рамо така решително, сякаш нарамваше пушка. — Не може ли всички да проявим малко повече разум?
Менчу я изгледа яростно.
— Ти си проявявай разум, колкото искаш, след като се хващаш на номерата на този мошеник, но аз напускам това свърталище на крадци.
Гневното чаткане на токчетата й постепенно заглъхна. Хулия не помръдна от мястото си. Не знаеше да я последва ли или не.
— Жена с характер — отбеляза Монтегрифо.
Хулия се обърна към него, все още объркана.
— Тя просто възлагаше прекалено големи надежди на тази картина. Убедена съм, че разбирате какво означава това.
— О, естествено, че разбирам. — Той се усмихна примирително. — Но не мога да й позволя да ме изнудва.
— Но вие сте заговорничили зад гърба й с племенницата на дон Мануел и съпруга й. И това ако не е мръсна игра!
Усмивката на Монтегрифо стана по-широка, като че ли й казваше „такъв е животът“. Той хвърли поглед към вратата, през която бе излязла Менчу.
— Какво ще предприеме сега, как мислите?
Хулия поклати глава.
— Нищо. Знае, че е изгубила битката.
— Няма нищо неприемливо в амбицията, Хулия — каза след миг Монтегрифо. — Но там, където е замесена амбиция, единствения възможен грях е провалът. Победата автоматично предполага наличието на добродетел. — Усмихна се отново, но този път гледаше някъде в пространството. — Сеньора Рок се опита да се намеси в една игра, която не е лъжица за нейната уста… Така да се каже — той направи кръгче от цигарения дим и проследи полета му нагоре, — амбицията й се оказа по-голяма от нея самата.
Кафявите му очи бяха непроницаеми като камък и Хулия осъзна, че под задължителната за професията си учтивост, Монтегрифо бе опасен противник.
— Искрено се надявам, че тя няма да ни създава повече проблеми — продължи той, — защото това вече би било грях, който ще трябва да бъде изкупен. Разбирате ли ме? А сега, ако нямате нищо против, нека поговорим за нашата картина.
Белмонте беше сам у дома. Той прие Хулия и Муньос в салона, седнал в инвалидния си стол, близо до мястото, където някога бе висяла „Шахматната партия“. Самотно стърчащият пирон и празното място на стената създаваха потискаща атмосфера на запуснат и оплячкосан дом. Белмонте, който бе проследил погледите на посетителите си, се усмихна тъжно.
— Все още не ми се иска да закачам там нещо друго — поясни той. Повдигна едната си костелива ръка и махна примирено. — Трудно ми е да свикна…
— Разбирам ви — каза Хулия с искрено съчувствие.
Старецът кимна бавно.
— Да, знам, че ме разбирате. — Той се обърна към Муньос, несъмнено търсейки подобна проява на съчувствие и от негова страна, но Муньос мълчеше и гледаше празната стена с безизразни очи. — Винаги съм ви считал за интелигентна млада жена — още от първия ден, когато ви видях. — Белмонте отново погледна Муньос. — Не сте ли съгласен, господине?
Муньос бавно премести очи от стената към стария човек и кимна бавно, без да каже нито дума. Изглеждаше потънал в далечни мисли.
— Що се отнася до вашата приятелка… — Белмонте бе видимо смутен, — бих искал да й обясните… че наистина нямах избор.
— Не се безпокойте. Разбирам. Менчу също ще ви разбере.
— Толкова се радвам. Притиснаха ме много, а и сеньор Монтегрифо наистина даде добра оферта. Обеща също да даде колкото е възможно по-голяма публичност на историята на картината. — Той поглади зле обръснатата си брадичка. — Трябва да си призная, че и това ми повлия — старецът въздъхна тихо, — както и парите.