— Някой е помпал гумата — каза Сесар и огледа празния аерозол. — Може да е била спукана.
— Не беше, когато паркирах — каза Хулия и двамата се спогледаха, изпълнени с мрачни подозрения.
— Не влизай в колата — каза Сесар.
Продавачката на икони не беше видяла нищо. Наоколо винаги имало много хора и освен това си гледала нейната работа, подреждала своите сърца, статуетки на свети Панкрасио и многобройни Богородици. Не била сигурна кой е минавал по уличката. Били минали няколко души, които живеели наоколо. А що се отнася до непознати, може би още няколко.
— Помните ли някого? — Сесар беше свалил шапката си и се бе привел към продавачката, с все така наметнато палто и чадър под мишница. Образец на изискан господин, както сигурно мислеше продавачката.
— Струва ми се, не. — Тя се уви по-плътно във вълнения шал и се понамръщи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Мина една дама, доколкото си спомням. И няколко младежи.
— Помните ли как изглеждаха?
— Ами като всички млади мъже, нали знаете: джинси и кожени якета…
Хулия бе обзета от абсурдна идея. В крайна сметка границите на възможното доста се бяха разширили през последните няколко дни.
— Да сте видели мъж с тъмносиньо сако? На около тридесет години, с коса, вързана на опашка?
Продавачката не помнеше да е минавал някой, приличен на Макс. Помнеше обаче жената, защото тя спряла за миг, като че ли се канела да купи нещо. Била руса, добре облечена, на средна възраст. Не приличала на човек, който ще вземе да разбие кола. Носела шлифер.
— И тъмни очила?
— Да.
Сесар погледна мрачно към Хулия.
— Днес дори не е слънчево — каза той.
— Знам.
— Може да е била същата жена, която е изпратила документите. — Сесар помълча и погледът му стана студен. — А може да е била и Менчу.
— Не ставай смешен.
Сесар поклати глава, загледан в минувачите.
— Права си. И все пак, ти самата помисли за Макс.
— Макс… е нещо друго. — Лицето й се помрачи, и тя хвърли поглед надолу по улицата, като че ли бе възможно Макс или русата жена все още да се навъртат наоколо. Но това, което видя, накара думите да замръзнат на устните й. Имаше чувството, че някой я е ударил. Наблизо не се виждаше никаква руса жена, но между тентите и найлоновите платна се виждаше паркирана близо до ъгъла кола. Синя кола.
От мястото, на което стоеше, Хулия не можеше да прецени дали колата е форд или не, но вълнението, което изпита, я подтикна към действие. За учудване на Сесар тя изведнъж обърна гръб на продавачката на икони, повървя малко по тротоара и после, заобикаляйки няколко сергии, застана на пръсти, за да вижда по-добре. Беше син форд с тъмни стъкла. Мислите се тълпяха в главата й. Не можеше да види номера на колата, но тази сутрин се бяха събрали прекалено много съвпадения: Макс, Менчу, картичката на предното стъкло, празната аерозолна опаковка, жената с шлифера, а сега и колата, която вече се бе превърнала в ключов елемент на кошмарите й. Усети, че ръцете й треперят и ги пъхна в джобовете веднага, щом долови присъствието на Сесар зад себе си.
— Колата, Сесар. Нали разбираш какво означава това? Който и да е той, трябва да е в нея.
Сесар не каза нищо. Само свали бавно шапката си — може би считаше, че е по-подходящо да посрещне предстоящите събития гологлав — и погледна Хулия. Като гледаше вирнатата му брадичка, присвитите сини очи, в които се криеше неочакван проблясък на стомана, тя си каза, че никога не го е обичала толкова много. Фините черти на лицето му издаваха напрежение; мускулите на челюстта му потрепваха. Погледът му говореше, че колкото и да държи на добрите маниери и да няма склонност към насилие, в никакъв случай не е страхливец. Особено когато става дума за неговата принцеса.
— Чакай ме тук — каза той.
— Не. Нека отидем заедно. Двамата. — Хулия го погледна с нежност. Веднъж, като дете, беше го целунала в някаква игра по устата. Сега изпита желание да направи същото; но вече не ставаше дума за игра.
Тя пъхна ръка в джоба си и освободи предпазителя на пистолета. Сесар пъхна спокойно чадъра под мишница, отиде до една сергия, и като че ли си избираше бастун, взе един голям железен ръжен.
— Позволете — каза той, пъхвайки първата попаднала му банкнота в ръцете на учудения продавач. После погледна все така спокойно към Хулия и каза: — Този път, мила, аз ще мина първи.