— Не си правете труд — каза Хулия. Унижението на Фейхо не можеше да я накара да забрави своето. — Край на сините коли, моля ви. Което е прекалено, е прекалено.
— Става дума за вашата безопасност, сеньорита.
— Както сам се убедихте, умея да се грижа за себе си.
Полицаят отвърна поглед. Гърлото сигурно още го болеше от крясъците, с които ощастливи двамата полицаи, задето се бяха оставили да ги хванат. „Идиоти! Тъпи аматьори! Този път наистина ме натикахте в кучи задник! Живи ще ви одера!“ Сесар и Хулия го бяха чували съвсем ясно, докато чакаха в коридора на участъка.
— Що се отнася до това… — Очевидно в съзнанието му се бореха дългът и удобството, но второто удържа победа. — Като се имат предвид обстоятелствата, не мисля, че… Искам да кажа, пистолетът… — Той отново преглътна и погледна към Сесар. — В края на краищата той е антика, а не оръжие в съвременния смисъл на думата. А вие като търговец с антикварни предмети имате право да го притежавате. — Фейхо сведе поглед към бюрото. Несъмнено си спомняше скорошния случай с един часовник от осемнадесети век, за който Сесар му беше броил солидна сума. — От мое име и от името на полицаите, които участват в разследването… — усмихна се пак с онази лукава, помирителна усмивка, — искам да кажа, склонни сме да си затворим очите пред някои неща. Вие, дон Сесар, може да задържите деринджъра, ако обещаете, че ще внимавате малко повече със съхранението му. А вие, сеньорита, трябва да обещаете, че ще ни държите в течение за всякакви развития по случая, и, разбира се, че ще телефонирате, ако има някакъв проблем. Ако ни питат нас, никога не сме виждали никакъв пистолет. Ясно ли се изразих?
— Напълно — отвърна Сесар.
— Добре. — Отстъпката, която направи за пистолета, като че ли му даде някакво морално предимство, и той заговори малко по-спокойно с Хулия. — Искам да знам ще подадете ли оплакване за гумата на колата ви.
Тя го погледна изненадано.
— Оплакване ли? Срещу кого?
Инспекторът почака, преди да отговори. Явно се надяваше, че Хулия сама ще разбере за какво става дума, без да се наложи той да формулира мислите си.
— Срещу едно или повече неизвестни лица — каза той. — Обвинение в опит за убийство.
— Искате да кажете, опит да бъде убит Алваро?
— Не. Опит да бъдете убита вие. — Зъбите му отново се подадоха изпод мустаците. — Защото който и да е този човек, който ви праща картичките, той планира нещо много по-сериозно от една шахматна партия. Аерозол като този, с който е напълнил гумата ви, след като е изпуснал въздуха, може да бъде купен от всеки магазин за резерви части. Само че специално в този е бил вкаран петрол с помощта на спринцовка. В комбинация с газа и пластмасовото вещество, които вече са се съдържали в него, се получава високоексплозивна смес, особено при определена температура. Достатъчно би било да подкарате колата и само след няколкостотин метра гумата би се загряла до необходимата температура. Експлозията щеше да избухне точно под резервоара и колата с вас двамата вътре щеше да пламне. — Той се усмихваше с видимо злорадство, като че ли си позволяваше едно мъничко отмъщение с това описание. — Не е ли ужасно?
Муньос пристигна в магазина на Сесар след един час. Ушите му стърчаха над яката на шлифера, косата му беше мокра. Докато го гледаше как се отръсква в коридора, Хулия си каза, че й прилича на дръгливо улично куче. Той се ръкува с нея рязко, без топлота — обикновено, неангажиращо докосване — после поздрави Сесар с кимване. Докато правеше всичко възможно да не стъпва с мокрите си обувки по килима, той изслуша разказа за събитията на Растро, без да мигне. От време на време кимваше утвърдително, но като че ли разказът за синия форд и Сесар с ръжена не събуди у него никакъв интерес. Очите му светнаха едва когато Хулия извади новата картичка и я постави пред него. След минути той беше извадил малкия шах, без който не ходеше напоследък никъде, беше подредил дъската и разучаваше позициите.
— Не разбирам само — Хулия надничаше над рамото на Муньос, — защо празният спрей беше оставен върху капака на колата. Нямаше как да не го видим. Освен ако човекът, който го е направил, е бързал много.
— Може би всичко е било замислено само като предупреждение — подхвърли Сесар от коженото кресло до витража. — Предупреждение, което се отличава с извънредно лош вкус.
— Доста труд за едно предупреждение, не ти ли се струва? Подготвянето на аерозола, изпускането на въздуха от гумата, след това пак напомпване. Да не говорим за това, че е рискувала да бъде видяна, докато го върши… Смешно е наистина — добави тя, — но забелязвате ли, че говоря за невидимия играч в женски род? Постоянно мисля за тайнствената дама с шлифера.