Сега вече го познавах несравнимо по-добре. Когато бях на работа, ми звънеше в странни часове на деня. Намерех ли пропуснато обаждане от него, веднага му звънях. Винаги ме питаше с какво ще съм заета, дали имам съвещания: знаеше програмата ми по-добре от мен. Веднъж едно заседание продължи по-дълго от очакваното. Когато после му се обадих, очаквах да е сърдит, но не беше. По-късно се оказа, че идвал до службата ми, видял колата ми на паркинга, отворил я с резервния ключ (вече има дубликати на всичките ми ключове) и проверил километража, за да разбере дали не съм ходила някъде, без да го уведомя предварително. Знаеше съвсем точно колко километра е навъртяла колата ми, колко е разстоянието от вкъщи до офиса и обратно. Въобще не беше възможно да се отклоня от обичайния маршрут.
Никога не бях протестирала срещу това, но не беше редно, знаех го много добре. Съзнавах, че съм изцяло под контрола му. И това беше моята форма на бунт. Той нямаше представа какво се върти в ума ми. Нямаше представа как търся начин да се спася; нямаше представа и доколко съм наясно, че разполагам с един-единствен опит. Щеше да ме убие — знаех това — ако не успеех да се справя.
Поддържах връзка с Джонатан. Бях пряма и в прав текст настоях да премисли дали иска аз да оглавя клона в Ню Йорк. Не помнех дали съм му споменавала желанието си един ден да оглавя своя компания, но може и да съм му казвала. Не ме интересуваше естеството на работата. Щях да се старая с всички сили. В момента гледах на нея като на спасителен изход. За щастие всичко можеше да се обсъжда по електронната поща. Не се налагаше нищо да бъде пращано на домашния ми адрес. Седмица по-рано си бях получила паспорта и го бях оставила в чекмеджето в службата си.
Надявах се Джонатан да ме наеме. Не знаех дали ще запазя разсъдъка си, ако ми откаже. С кредитната си карта отдавна пазарувах онлайн, затова ако си резервирах полет, Лий нямаше как да разбере. Проверявах си имейлите в службата. След обира не си дадох труда да си взема нов лаптоп; не виждах смисъл.
Затова засега той можеше да ме дебне и наблюдава колкото си иска; нямаше да се задържа още дълго в Ланкастър.
Съвсем скоро щях да съм свободна.
Неделя, 17 февруари 2008 г.
Чух как Стюарт се качва по стълбите, как си влачи раницата, как я обляга на стената. Седях на дивана с подвити под себе си крака, обути в черни вълнени чорапи, а нервите ми бяха изопнати до краен предел. Когато го чух, се запитах дали да не го оставя да извърви целия път до горния етаж, да се прибере, да вземе душ, да си налее питие или каквото правят хората, когато се върнат от пътуване. Питах се дали е забравил за обещанието си да ме навести, макар да говорихме за това в петък вечер, а той го спомена отново снощи и дори ми прати съобщение от „Хийтроу“ да ме осведоми, че самолетът му е кацнал и е на път за вкъщи.
След това се сетих за рамото му и без да разсъждавам повече, изтичах до вратата, дръпнах резето, отключих и я отворих.
Точно беше стигнал до площадката.
Беше леко задъхан, а раницата лежеше в краката му като простреляно животно.
— Господи — бяха първите му думи, — това тежи адски много.
— Какво носиш?
— Купища книги. Въобще не знам защо ги взех. Бяха в гаража на Рейчъл.
— Искаш ли да ти помогна да ги отнесеш горе?
Не ми отговори веднага. Сякаш беше забравил къде се намира и какво прави.
— Може ли да вляза? — попита той най-накрая.
Кимнах и отстъпих настрана. Той остави раницата където си беше.
Затворих вратата веднага щом влезе, и започнах да заключвам и проверявам, като бързах, доколкото е възможно, но внимавах да не допусна грешка. През цялото време Стюарт стоеше зад мен и изчакваше.
Най-накрая промълви:
— Кати, за бога, това е мъчение.
— Правя го възможно най-бързо.
— Сериозно, престани. Вратата е заключена.
— Колкото повече говориш, толкова по-дълго ще отнеме, затова млъкни, чу ли?
Той ме послуша. Вероятно беше броил с мен, защото точно когато свърших и се канех да започна отначало, се приближи и обгърна талията ми с ръце. Не трепнах. Допря глава до моята, усещах топлия му дъх върху шията си. Погледнах ръцете, които ме държаха през кръста. Обърнах се бавно и се взрях нагоре, за да го видя; трудно ми беше да разчета изражението му.
— Нервен си — промълвих.