Ето го отново — шума. Не идваше от апартамента обаче, а отвън. Станах от леглото и тръгнах предпазливо към прозореца, пътьом взех ризата на Стюарт от закачалката и се наметнах.
Още не бе настъпило утрото, но небето все пак просветваше. Погледнах от края на прозореца към тъмната градина и опасващата я мрачна ограда. Оттук не виждах бараката; моят балкон пречеше. Наведох се напред и се взрях в тъмнината; започнах малко да се отпускам, но изведнъж нещо мръдна.
В същия момент Стюарт се обади от леглото, от което подскочих.
— Какво правиш? Ела тук.
— Отвън има някого — настойчиво прошепнах аз.
— Какво?! — Скочи от леглото и застана до мен. — Къде?
— Там долу — прошепнах аз. — До бараката.
Отдръпнах се малко, за да не му преча да погледне.
— Нищо не виждам. — Прегърна ме през раменете и се прозина. — Студено ти е. Върни се в леглото.
Забеляза изражението ми и отново погледна през прозореца. После, за мой ужас, вдигна комарника. Чу се такъв силен шум, все едно вратите на ада се отваряха.
— Виж — посочи той.
През дупката между портата и моравата се шмугна сянка — определено не беше човешко същество.
— Лисица — констатира Стюарт. — Беше лисица. Хайде, ела.
Дръпна отново комарника надолу, свали ризата от раменете ми и ме придърпа в топлото легло. Кожата ми беше студена в сравнение с неговата, но той бързо ме стопли, притиснал тялото си към мен. Исках да забравя онази сянка, ала тя непрекъснато се мяркаше пред очите ми; сега беше по-голяма и едра — стъпи на балкона ми. На фона на сивеещото небе проблесна нещо дълго, тънко и лъскаво. Приличаше на дълъг нож.
Четвъртък, 10 юни 2004 г.
Би било прекалено да се надявам Лий да е на работа в деня, когато смятах да избягам. По някакъв начин обаче беше по-добре да е вкъщи, с мен. Като беше тук, поне знаех точно къде е.
Снощи се прибра късно. Аз гледах филм от дивана. В ума ми се въртеше мисълта колко искам да се отърва и същевременно се притеснявах да не се обърка нещо. Чух как ключът му се превъртя и се насилих да се усмихна, да съм спокойна и да не се издам.
Беше облечен в костюм. Закачи сакото на гърба на стол в трапезарията, пристъпи към мен и ме целуна.
— Искаш ли да ти донеса нещо? — попитах аз.
— Една бира ще ми дойде добре.
Изглеждаше уморен.
Донесох му бутилка от хладилника.
— Мислех си — подхвана той — да заминем някъде. Какво ще кажеш? Да се махнем от цялата лудница. Да сме само ти и аз.
— Звучи чудесно.
— Изпрати ли формулярите за паспорт?
Погледнах го сепнато и се молех да не е забелязал неволното ми трепване.
— Изпратих ги. Още не са ми отговорили. Отнема доста време.
Лий само вдигна вежди и отпи от бутилката.
— Винаги съм искал да отскоча до Щатите. Никога не съм ходил. Ти била ли си там?
— Не.
— Да отидем в Лас Вегас? Или Ню Йорк? Какво ще кажеш?
Сърцето ми биеше така силно, че нямаше начин той да не го чува.
— Нали знаеш, че те обичам, Катрин?
— Разбира се — усмихнах му се аз.
— За мен е важно да сме откровени един към друг. Обичаш ли ме?
— Да.
— Може да се оженим във Вегас. Какво ще кажеш?
В момента бях готова да се съглася с всичко, та дано го накарам да млъкне. Нуждаех се само от още няколко часа.
— Звучи превъзходно — отвърнах аз и го целунах.
Четвъртък, 28 февруари 2008 г.
Днес имах нов пристъп на паника.
Не беше толкова силен, колкото досегашните. Впрочем едва ли някога ще имам толкова ужасен пристъп като онзи по Коледа, когато за пръв път говорих със Сам Холандс. Ала ето, тъкмо започнах да мисля, че лекарствата действат и вече се оправям, и нещо наруши баланса.
Останах в автобуса чак до Парк Гроув, тоест зад ъгъла на сградата, в която живеех. Минах по обичайния маршрут през алеята отзад и погледнах прозорците си, за да се уверя, че завесите висят както ги оставих. Погледнах и към портата; беше откачена от една от пантите. Нищо чудно защо дребно животинче минава лесно оттам. Портата нямаше вид някой да я е отварял. Ако някой се е качвал на балкона ми, трябваше да е прескочил оградата, а тя е висока и трудна за преодоляване.
Замислих се отново за госпожа Макензи и как спомена за нещо отвън. Да не би пък да искаше да каже, че нещо отвън я е стреснало и затова е паднала?