Добре огледах приземния етаж с френските му прозорци. Сториха ми се наред. Апартаментът долу беше тъмен, както го оставихме.
Стюарт вече се бе прибрал и приготвяше вечеря горе. Щях да се преоблека и да си взема чисти дрехи за следващия ден.
Тази вечер възприех проверката като неприятно задължение. Стюарт беше горе и всяка минута, прекарана да оглеждам вратите и прозорците, беше пропиляна.
Стигнах до спалнята и проверката се обърка. Отне ми минута да забележа какво не е наред.
Завесите бяха дръпнати.
Първоначално шокът ми подейства като кофа ледена вода, изсипана върху главата ми. Усетих как сърцето ми заби учестено в гърдите. Отначало изцяло загубих способността да дишам, а после започнах да се задъхвам. С огромни усилия на волята си наложих да вдишвам въздух бавно и дълбоко.
След малко успях да го правя по-лесно. Главата ми постепенно се избистри: Тук не е влизал никой. Просто последния път, когато си била тук, си забравила завесите дръпнати. Дишай, дишай дълбоко.
Когато се събудих сутринта, утрото беше настъпило. Бях дръпнала завесите в спалнята на Стюарт и светлината нахлу. Кога за последен път бях в моя апартамент? В понеделник вечерта ли? После се качих горе, за да приготвя вечеря, преди той да се върне от работа.
Явно бях оставила завесите дръпнати. Никой не беше влизал. Това бе единственото възможно обяснение.
Вероятно щях да приема това за факт, ако всички други завеси в апартамента ми не бяха спуснати.
Възможно ли е да не съм влизала в спалнята в понеделник вечерта? В понеделник направих ли проверката както трябва, или от бързане съм пропуснала спалнята и съм оставила завесите дръпнати? Мъчех се да си припомня какво съм правила в понеделник, но спомените се преплитаха с онези от сряда и от предишния понеделник.
Продължих с дишането, докато си възвърнах способността да мърдам. Пристъпих към прозореца и погледнах към градината, за да видя дали всичко си е на мястото. Тук-там се забелязваха цъфнали нарциси; тревата беше избуяла. Никакви признаци не подсказваха, че нещо се е променило. Нямаше от какво да се безпокоя.
Проверих прозореца и опипах касата. Всичко беше наред. Спуснах завесите и се преоблякох. През цялото време си повтарях каква глупачка съм. Джинсите ми бяха на леглото точно както ги оставих. Обух ги и намерих чиста тениска. От гардероба извадих блуза за следващия ден, дълга пола и тъмносините обувки, които й подхождат. Сгънах ги прилежно на купчинка и поставих обувките отгоре.
Сложих дрехите в сак и го занесох до входната врата. Започнах отново да проверявам апартамента. Този път направих всичко както трябва. Спуснах всички завеси, с изключение на онези в трапезарията, която се вижда от задната алея. Тях ги оставих леко дръпнати.
Чувствах се добре, когато тръгнах нагоре по стълбището към апартамента на Стюарт. Чувствах се добре и по време на вечерята, когато му разказах как съм се изплашила, защото съм забравила, че съм оставила завесите в спалнята дръпнати. Засмяхме се и ми беше добре. Всичко беше добре, докато не се сгушихме на дивана във всекидневната на Стюарт, за да гледаме комедия, която ни разсмя до сълзи.
Бях добре до момента, докато не бръкнах в джоба на джинсите, за да извадя хартиена кърпичка, а вместо това попаднах на копче. Малко копче, облечено в червен сатен.
След това вече никак не бях добре.
Петък, 11 юни 2004 г.
В четири часа следобед ще бъда свободна.
Сутринта отворих очи и видях спящия до мен Лий. Изглеждаше привлекателен, спокоен, като човек, който никога никого няма да нарани.
Беше безбожно рано, но не се чувствах уморена. От превъзбуда умът ми работеше на пълни обороти. Имах чувството, че всеки момент ще стъпя на сцената на „Роял Алберт Хол“. Бях планирала днешния ден до най-малка подробност; имах и резервни варианти в случай че нещо се обърка — ако той стане подозрителен; ако неочаквано се обърка нещо.
Снощи, преди да си легнем, го предупредих, че днес ще тръгна рано на работа. Обясних, че трябва да се подготвя за следобедното съвещание. Той нищо не каза; дори се съмнявах дали ме слуша. Дотук — добре.
Шест без петнайсет. Станах възможно най-тихо, защото в никакъв случай не исках да го събудя. Отидох в банята да се облека. Бях си приготвила тъмносиния костюм и обувки с нисък ток; същите дрехи носих и миналата седмица. Щеше ми се да хапна нещо за закуска, но стомахът ми бе така свит, че вероятно щях да повърна.