И повърнах.
Едва успях да стигна до банята долу; зеленикава течност се изля от устата ми. Боже, бях по-нервна, отколкото подозирах. Изплакнах си устата със студена вода; видях как ръцете ми треперят леко.
Внимателно следвах всекидневната си рутина, независимо че Лий още спеше горе. Събрах си косата на кок, сложих си грим, изпих чаша вода, после я изплакнах и я поставих на сушилката. Замислих се за миг, след което изплакнах чиста купичка за овесени ядки и лъжица и също ги оставих на сушилката.
Взех си чантата и ключовете и тихо затворих входната врата зад гърба си. Беше почти шест и половина.
Четвъртък, 28 февруари 2008 г.
— Точно така. Сега е по-добре. Дишай дълбоко. Пак. По-бавно…
— Не мога… Лошо ми е…
— Всичко е наред. Аз съм тук, Кати. Успокой се.
Малкото червено копче лежеше на килима като отворена рана. Не бях в състояние да го погледна. В далечината телевизорът се присмиваше на истерията ми. Отстрани вероятно изглеждах доста смешна.
Най-после почти се успокоих. Стюарт ме отведе в кухнята и ме накара да седна до масата, докато приготвя чая.
— Какво се случи? — попита той.
Винаги е толкова непроницаем, овладян.
— Това нещо в джоба ми — отвърнах аз.
Стюарт погледна към килима.
— Какво е? — полюбопитства той.
Започнах да клатя глава наляво-надясно, докато не ми се зави свят.
— То е… То е просто копче — изрекох най-сетне аз. — Но не това е важното. Важното е как е попаднало в джоба ми. Не съм го слагала там. Не биваше да е там. То означава, че е влизал в апартамента ми. Влязъл е, за да го сложи в джоба.
— Хайде, пак дишай дълбоко. Преди малко се съвзе. Не допускай да те обхване нов пристъп. Ето ти чай. Пийни малко.
Отпих, но се опарих. Усетих как ми прималява. Ръцете ми трепереха.
— Не разбираш… — простенах аз.
Настани се срещу мен с чая си и зачака. С онова вечно, влудяващо, безкрайно търпение, с което ми лази по нервите. Напомняше ми за шибаните медицински сестри в онова шибано, жалко подобие на болница, където ме държаха.
— Да не говорим за това, ако обичаш. Моля те. Вече съм добре.
Не каза нищо.
Аз си допих чая. Независимо от случилото се усетих, че започвам да се успокоявам. Все още обаче не можех да го погледна, да мисля за копчето и какво означава. Най-накрая успях да прошепна:
— Ще бъдеш ли така добър да ме отървеш от него?
— Това означава да те оставя сама за минута.
— Добре, но не се отдалечавай много.
— Ще го хвърля в кофата навън, става ли?
Стана от масата, а аз покрих лице с ръце, за да не го виждам. Останах със затворени очи, докато не чух входната врата на апартамента да се захлопва — съзнаваше, че моментът никак не е подходящ да я остави отворена — и се заслушах в стъпките му по стълбището. Идеше ми да се разпищя; исках да пищя и да не млъкна, но се въздържах, преброих до десет, повтарях си, че копчето е изчезнало; изчезнало е завинаги. Възможно бе дори въобще да не е било там, а само да съм си го въобразила.
Той се върна след няколко минути и отново се настани до кухненската маса. Пиех си чая и му се усмихнах; надявах се да изглеждам самоуверена.
— Видя ли? — подхванах аз. — Няма от какво да се притесняваш. Просто лудото ти гадже отново откачи без видима причина.
Не откъсваше поглед от мен.
— Бих искал да ми обясниш по-подробно. Мисля, че ще ти помогне.
Не отговорих веднага. Питах се дали да му откажа и ако го направя, дали ще ме остави на мира, или ще настоява, ще настоява…
— Това е част от миналото ми — подхванах аз след време. — Искам да скъсам с него, да го забравя.
— Част от миналото ти е, но то очевидно има силно въздействие върху настоящето.
— Да не мислиш, че аз съм го сложила там?
— Не казах такова нещо.
Прехапах си устната. Бях си изпила чая само наполовина, иначе сигурно щях да стана и да си тръгна. Нямах търпение да сляза долу и да започна да проверявам, за да разбера как е проникнал.
— Слушай — погледна ме изпитателно, — нямам никакво желание да надничам в главата ти. Интересува ме единствено как да ти помогна. В състояние ли си за момент да забравиш с какво точно се занимавам и да ми разкажеш? Не съм ти терапевт, Кати. Влюбен съм в теб.
Усетих как неволно се усмихвам.