— Извинявай. Тая го от толкова дълго в себе си, че ми е трудно да го изрека наведнъж.
— Разбирам те.
Станах и отидох да седна в скута му, пъхнах глава под брадичката му. Той ме прегърна и ме притисна здраво.
— Имах червена рокля. Когато се срещнахме, бях с нея. Той имаше огромна слабост към този мой тоалет.
За миг си припомних колко хубаво ми стоеше роклята. Затова всъщност и я купих. Наложи се да намеря и подходящи обувки. В началото страшно ми харесваше. Исках да я нося непрекъснато.
— И това копче ти напомни за копчетата на роклята ли?
— Да… Не, става дума за нещо повече. То е от роклята. — Отчаяно се ровех в паметта си, опитвах се да си представя роклята, размера на копчетата й, дали бяха пластмасови или метални. Мятах се от абсолютна убеденост до пълно съмнение. Сега, когато копчето беше навън в кофата за боклук, нямаше начин, естествено, как да проверя. Едно нещо обаче беше извън всякакво съмнение.
— Той би постъпил точно по този начин, Стюарт. Точно такива извратени номера правеше. Пъхнал е онова нещо в джоба ми, за да разбера, че се е върнал за мен.
Стюарт ме галеше по ръката, но усещах напрежението му. Чаках го да обяви: Става въпрос за някакво копче. Нищо не означава.
— Може да си го взела отнякъде — предположи той предпазливо.
— Не! — срязах го аз. — Аз не правя така! Ти правиш ли така? Не? Никой не събира случайно нещата на друг човек.
— Възможно е да е попаднало там с друго пране — не се предаваше той. — Нали използваш обществената пералня? Мъничко е. Може да е останало в машината от предишното пране. Цялото беше изкривено. Това не е ли възможност?
— Ти на чия страна си?
Скочих на крака, защото се почувствах задушена от ръцете му. Прекосих стаята, но се разколебах и се върнах, опитвайки се да овладея паниката, гнева и цялата безнадеждност на положението.
— Не знаех, че става въпрос за вземане на страна — защити се той.
— Млъкни и престани да се правиш на идиот! — креснах аз.
Той млъкна незабавно. Прекалила бях и моментално се почувствах неловко.
— Извинявай — смотолевих. — Не исках да ти крещя.
— Редно е да звъннеш в полицията — предложи той след време.
— Защо? Няма да ми повярват — отказах аз окаяно.
— Може и да ти повярват…
— Ти не ми вярваш, та те ли?
— Абсолютно не отговаря на истината, че не ти вярвам. Според мен си сериозно травмирана от случилото се. Сега си изплашена и това ти пречи да признаеш факта, че съществуват куп рационални обяснения за това как е попаднало в джоба ти.
— Точно за това говоря, Стюарт! Намерих го в джоба са! Не се е оплело с прането, а беше в шибания ми джоб. Не е попаднало само там, не съм го сложила аз, а той! Не схващаш ли? Той правеше подобни неща. Влизаше в дома ми в мое отсъствие, оставяше ми бележки, разместваше мебели. Не всичко се виждаше веднага. Именно затова започнах да проверявам.
— Влизал е в дома ти?
— Беше нещо като… експерт. Никога не разбрах как успява. Съумяваше да влезе, където си поиска.
— Господи, да не искаш да кажеш, че е бил крадец?
— Не, не беше крадец. Беше полицай.
Петък, 11 юни 2004 г.
Отдалечих се с колата от къщата, но не смеех да погледна назад.
Слънцето вече светеше ярко на безоблачно синьо небе; въздухът беше хладен, но не студен. Очертаваше се прекрасен ден, фантастичен ден. В края на улицата дадох десен мигач и завих. Усетих как у мен се надига ликуване и бях готова да се разсмея от облекчение. Бях трупала паника в себе си прекалено дълго.
Стигнах до службата и влязох през задната врата, за да не се налага да поздравявам охраната. Извадих куфара от скривалището. В страничния му джоб бяха щатските ми долари, паспортът с тримесечната виза и другите документи за пътуването. Офисът беше празен; друг щеше да се нанесе следващата седмица. Извлякох куфара навън с надеждата в момента охраната да не зяпа в мониторите за видеонаблюдение и никой да не ме види и да се запита защо отново съм тук.
Първата точка от плана мина гладко.
Когато се качих на магистралата, вече пеех. Пресякох две кръстовища и поех към жп гарата. На следващата улица имаше гараж за продажба на коли втора употреба. Паркирах срещу входа на двора. На седалката до мен лежаха талонът на колата и застраховката. Предварително попълних документ, че продавам колата, и бях оставила мястото за името на бъдещия собственик празно. До тези неща оставих бележка.