За когото представлява интерес.
Моля, грижете се добре за тази кола. На мен не ми е необходима повече.
Благодаря.
Оставих ключовете на таблото. Надявах се, че който я намери, няма да се обади в полицията.
Извадих куфара от багажника и тръгнах към входа на гарата. Купих си билет за Лондон, платих в брой и отидох на перона. Влакът щеше да пристигне след пет минути. Щеше ми се вече да пътувам, макар да знаех, че най-вероятно Лий още спи в леглото. Исках да съм далеч от него, исках да побягна и да не се обръщам назад.
Отначало влакът беше препълнен; слизаха хора, но нови се качваха. Исках да се отпусна, да чета книга, да приличам на нормален човек. Седях и гледах през прозореца как ниви, поля и селца прехвърчат край мен. Всяка гара ме отвеждаше все по-далеч и по-далеч от стария ми начин на живот и по-близо до свободата.
Седмица по-рано той се прибра късно. Минаваше единайсет часа. Вече не очаквах да се появи. Ще бъда в безопасност поне до събота, помислих си. Но той дойде и си отвори със своя ключ. Гледах програма за Ню Йорк и звукът от отварящата се и затваряща се входна врата ме накара да подскоча. Без да се замислям, изключих телевизора.
Вонеше на алкохол. Осъзнах, че не ме чака нищо приятно.
— Какво правиш? — настойчиво попита.
— Каня се да си лягам. Искаш ли да ти приготвя питие?
— Достатъчно пих.
Строполи се на дивана до мен. Беше облечен в същите джинси и суичър с качулка, с които тръгна за работа преди два дни. Прокара морно ръка през челото си.
— Снощи те видях в града — обяви с предизвикателен тон.
— Нима? — И аз го видях, но не възнамерявах да си призная. — Излязох да пийна нещо със Сам. Казах ти. Не помниш ли?
— Да, добре…
— Ти не беше ли на работа?
Копнеех да му кажа да ме остави на мира и да спре да ме следи.
— Бях, но ви видях да отивате от „Чешър“ в „Друид“. Явно добре се забавлявахте. Кой беше оня тип?
— Кой тип?
— Типът с теб. Онзи, дето те беше прегърнал.
Насилих се да си припомня.
— Нямам спомен да ме е прегръщал, но типът с нас беше гаджето на Сам.
— Ела тук.
Отвори широко ръце. Стиснах зъби и се приближих. Прегърна ме силно и притисна лицето ми към суичъра. Миришеше на кръчми, застояла храна и алкохол. Ръката му отметна косата от лицето ми и той ме целуна. Направи го доста недодялано.
След минута попита:
— Онази работа ли ти е дошла?
За миг ми мина през умна да кимна, но нямаше да доведе до нищо добро, затова отвърнах:
— Не.
— Тогава защо си толкова недружелюбна?
— Не съм недружелюбна — постарах се тонът ми да е безгрижен. — Просто съм уморена.
За да прозвучи по-убедително, се прозях.
— Вечно си уморена — промърмори той.
Отново се почувствах на кръстопът: или да го оставя да получи каквото иска, или да се противопоставя и да рискувам пак да ме набие. Когато е пиян както сега, не приемаше „не“ за отговор, а аз не исках да започна работа в Ню Йорк със синини по лицето.
— Не съм прекалено уморена обаче — насърчих го с усмивка.
Поставих ръка върху чатала му и го разтърках; започнах да разкопчавам колана му.
Въпреки всичко накрая ме наби. Чука ме, а аз се постарах да не ме боли много, като се преструвах, че ми е приятно. Знаех какво ще последва, когато по време на акта започна да ме шамаросва по дупето. Отначало започна леко, но постепенно ударите се учестиха и станаха по-силни. Накрая извиках. Напоследък това го освобождаваше. Можеше да ме чука с часове, особено, ако е пил, а ерекцията му ту се появяваше, ту спадаше, докато не откриеше начин да ме нарани. Хапеше ме, скубеше ми косата, докато не се разпищя, и в момента, когато доловеше неподправената нотка на болка в тона ми, стигаше до оргазъм.
Измъкна се бързо от мен и ме обърна; очите му сияеха от удоволствие. Кожата на задника ме заболя от протриването върху килима.
Питах се какво ли ще предприеме. След толкова много наранявания не очаквах повече изненади, но той ставаше все по-изобретателен и по-изобретателен и измисляше нови и нови начини да ме унижи.
— Не ме удряй по лицето — помолих аз тихо.
— Какво?
— Недей по лицето. Прекалено много въпроси ми задават в службата.
Ухили се злорадо и за миг си помислих, че ще направи точно това — ще ме удря нескончаемо по лицето, докато потече кръв. Разплаках се, макар да мразех да вижда сълзите ми.