Сега имам нов живот и той е със Стюарт.
Постепенно паниката около червеното копче утихна и пътуването за уикенда ми позволи да помисля по въпроса. За мен не съществуваше рационално обяснение как е попаднало в джоба ми и затова се преструвах, че не е станало. Навярно Стюарт имаше право или дори самата аз го бях вдигнала в момент на разсеян амок; възможно беше да е и перверзен нов симптом на ОКР-то ми.
Така или иначе, когато се върнахме вкъщи обаче, се захванах с щателните проверки. Давах си труда да влизам в апартамента си всеки ден преди работа, да преглеждам и да оставям всичко подредено, а после, когато се върна, пак да проверявам, като палех лампите, щом се стъмни; стараех се да предам на жилището си вид — ако дебне отвън, — че съм си вкъщи, докато всъщност съм горе при Стюарт. Купих нов таймер и включвах телевизора, когато се прибера, като го нагласях да се изключи в единайсет вечерта. Понякога успявах да сведа проверките до три, както ме посъветва Алистър; понякога обаче проверявах повече пъти.
Колкото до чувството, че ме дебнат, то никога не ме беше напускало. Сега се натрапваше с всичка сила. На всяка улица, във всеки магазин, всеки път, когато излизах от вкъщи, усещах нечии очи върху себе си. Знаех, че е плод на въображението ми. В края на краищата той се намираше на километри далеч, нали? Дори да са го пуснали през декември, едва ли е хукнал да ме търси, или досега вече щеше да го е направил.
Една част от мен мечтаеше да е намерил друга жена; друга част желаеше обратното — за нейно добро.
Петък, 11 юни 2004 г.
Когато стигнах на „Хийтроу“, разполагах с по-малко от час да се регистрирам за полета. Последната отсечка от пътуването — да пристигна в Юстън и да се кача на метрото за Падингтън, а оттам да се прехвърля на линията за летището, влачейки през цялото време глупавия куфар — се оказа тежка. Притеснявах се все повече и повече.
Възприех чекирането на гишето на „Американ Еърлайнс“ като повратен момент. Бях тук, намирах се в безопасност. Прекарах няколко минути из магазините в терминала и обмислях дали да харча пари за непотребни неща. Не си бях купувала бельо отпреди да срещна Лий. Ако си бях купила, щеше да ме обвини, че го правя, защото спя с друг. Докоснах деликатни дантелени пликчета и се чудех дали да не си ги купя. В следващия момент, поглеждайки към претъпкания с хора терминал, зърнах фигура, която поразително приличаше на него. Затаих дъх, но мъжът се обърна и се оказа, че въобще не е Лий.
Той е в Ланкастър, повторих си аз. Според него съм на работа. На седемстотин километра оттук е, а дори да разбере, че съм заминала, на борда на самолета ще бъда в безопасност, докато той пристигне тук. Вече нищо не можеше да направи.
Въпреки това страшно ми се искаше да съм в залата на заминаващите. Нямаше защо да се мотая тук.
При всяка крачка, която правех, имах чувството, че ме следят. Дори тук, на километри от вкъщи, на километри от Лий, накъдето и да погледнех, виждах лицето му. Щеше да е прекрасно да избягам от всичко това.
Наредих се на опашката, за да мина през гишето и да вляза в залата на заминаващите. Хвърлих последен поглед към морето от лица на хора в терминала, тръгнали по работа или на почивка. Някои в костюми, други по бермуди и със слънчеви очила. Почти бях преминала. Още няколко крачки, два часа в залата и ще съм на самолета; ще бъда свободна.
И изведнъж го видях как върви към мен с безизразни очи и лице.
Опашката се бавеше при детектора, не можех да остана тук.
Хукнах припряно към човек от охраната; мъжът в униформа вървеше спокойно сред хората и не подозираше какво ще го връхлети. Без да го погледна повече, се насочих натам. Ако бях погледнала, щях да видя как Лий размахва служебната си значка и как очите на охранителя се разширяват от учудване, докато летя към него. Бях готова да викам: „Помощ, помощ“… Вместо да застане между мен и Лий, вместо да се превърне в мой защитник, в мой спасител, той ме сграбчи и ме събори на пода с лице и колене, опрени в твърдия гранит, държеше ръцете ми, докато Лий щракна белезници на китките ми. Лий се изправи и задъхано обяви: „Хванахме те. Не можеш да избягаш“, а охранителят мълчаливо сияеше: беше му се удала възможност да участва в нещо толкова вълнуващо едва през втория ден от службата му тук.
Чух се да проплаквам:
— Моля ви, помогнете ми… Той не ме арестува… Нищо не съм направила…
Нямаше никаква полза.