— Да си остане обаче между нас, чу ли?
— Да, разбира се.
Не знам какво очаквах да последва. Само знаех, че ще е нещо, което ще промени всичко. Моментът беше от онези, в които усещаш как настъпва краят на едно и започва друго.
Косата ми се спускаше по раменете, сплъстена от соления вятър и пълна с песъчинки. Той протегна ръка и опита да прокара пръсти през нея, но не успя. Това го разсмя. Отново погледна към улицата, към паркиралата отпред полицейска кола и дъжда, който вече биеше по прозореца. После върна погледа си към мен и взе ръката ми в своята.
— Обичам те, да знаеш — промълви той. — Това е всичко.
Сърцето ми се разду от щастие, естествено; след това всеки път, когато го погледнех и си припомнях тези думи, то трепваше, а на мен ми идеше да се усмихна и да крещя от радост.
Но имаше и друго; не можех да се отърся от усещането, че възнамеряваше да ми каже друго; нещо съвършено различно; нещо лошо, но в последния момент бе променил решението си.
Сряда, 5 декември 2007 г.
Реших да си лягам, но допуснах грешката да направя още една проверка; своеобразно гузно забавление — щях да си позволя да направя нещо, за да се почувствам напълно в безопасност, преди да заспя. Оказа се лоша идея да го извърша на празен стомах и недоспала от няколко дни. Отново зациклих. При всяка следваща проверка допусках грешка; не действах правилно, броях грешно, не спазвах точната последователност, не задържах ръката си достатъчно дълго върху вратата…
Часове наред започвах отначало. В един през нощта си взех душ, за да се разсъня малко; треперех, когато излязох от банята. Облякох анцуг и тениска и отново започнах от входната врата на апартамента.
Пак не се получи нищо. Озовах се седнала с гръб към вратата, с глава, опряна на коленете; ридаех и треперех. Вдигах такъв шум, че не чух кога се е изкачил по стълбите. Потропа на вратата ми, от което подскочих.
— Кати, аз съм. Добре ли си?
Не бях в състояние да му отговоря; само хлипах и подсмърчах. Той стоеше от другата страна на вратата.
— Какво става? — Сега гласът му прозвуча по-високо. — Кати? Ще ме пуснеш ли да вляза?
— Добре съм. Върви си — обадих се след малко. — Моля те, върви си.
Чаках да чуя как стъпките му се изкачват нагоре, но това не стана. След секунди го чух да сяда на площадката пред вратата ми. Разридах се още по-силно, но не толкова от страх, колкото от гняв; гняв, че той се опитва да контролира паниката ми, блокира вратата ми, прекъсва усилията ми да се да се защитя. Същевременно обаче иронията беше в това, че вече не се намирах в капан. Оказах се в същото положение, както когато госпожа Макензи прекъсне проверката ми долу.
Изпълзях далеч от вратата и загледана в нея, седнах на килима; представях си го как седи отвън. Какво ли, за бога, си мисли за мен?
Прочистих си гърлото и изрекох, доколкото ми беше възможно, ясно и решително:
— Вече съм добре.
Чух шумолене, докато той се изправяше на крака.
— Наистина ли?
— Да. Благодаря.
— Искаш ли нещо? Да ти направя ли чаша чай или друга топла напитка?
— Не, добре съм.
Струваше ми се лудост да говоря на вратата така.
— Добре.
Последва пауза, сякаш се колебаеше дали да ми повярва, и най-накрая чух стъпките му — поемаше към горния етаж.
Понеделник, 8 декември 2003 г.
Мислех да си взема свободен ден в понеделник, дори да звънна и да кажа, че съм болна. Така щях да прекарам остатъка от деня в леглото с Лий.
Ако той беше останал в него, щеше да е много изкусително да се пъхна отново под завивките, но докато си вземах душ и се обличах за работа, той беше станал да ми направи чай и сандвич.
— Нямаше нужда — уверих го аз.
Прегърна ме и ме целуна.
— Помисли си какво ти казах — прошепна накрая. — Ако не ходеше на работа, нищо не би ни попречило да се върнем в леглото.
— Колко бих искала…
Навън беше мокро, ветровито и още почти тъмно. Обзе ме огромно изкушение да се върна и да прекарам още един ден с него. Оставих ключ от входната врата върху масата в трапезарията, за да има с какво да заключи, ако реши да излезе. Стори ми се напълно естествено да постъпя така; а и вече знаех, че определено няма да си го поискам, когато се върна довечера. Прекарахме заедно два блажени дни и три нощи, потопени в пълно щастие; нямаше нито миг на неловкост, неудобство или напрежение. Нито за секунда не съжалявах, че е до мен.