— Мога ли да ви помогна? — попита жената на рецепцията, когато се приближих.
Усмихна ми се. Не очаквах подобно нещо. Беше млада, дребна, с лъскава червеникава коса.
— Питах се дали е възможно да се регистрирам като пациент — обясних аз.
— Разбира се — отвърна тя. — Изчакайте секунда. Ще ви донеса формуляри.
Огледах чакалнята. Имаше обособен детски кът с лавица с книги и кош, пълен с дървени играчки. Три дечица старателно и педантично вадеха всичко от коша. Възрастен мъж в огромен балтон спеше в ъгъла с глава, опряна на стената; в зиналата му уста имаше само един зъб.
— Добре ли е? — попитах аз, когато тя се върна.
— Джордж ли? О, да, добре е. След малко ще го събудя. Понякога идва да дремне тук, когато навън е прекалено студено. Не се тревожете. Не е като да чака от часове, за да го приемат. — Подаде ми голям кафяв плик. — Не са само формуляри. Вътре има и доста листовки за нашите клиники. Ще си запишете ли час сега?
— О! Трябва ли?
— Не и ако сте здрава. Но хората често се регистрират, когато имат проблем и им е нужен лекар.
Замислих се и се запитах дали всъщност отново ще се появя тук, ако не си запиша час сега.
— Мисля, че… ми е необходим час. При доктор Малхотра например.
— Да видим… След работа ли предпочитате да дойдете?
— Да, ако е възможно.
— В четвъртък, в седем без петнайсет?
— Да, чудесно. Благодаря.
— Какво име да запиша?
— Кати Бейли.
Тя ми написа картонче.
— Ако успеете да донесете формулярите преди часа, ще е чудесно. Ако не — донесете ги с вас в четвъртък.
— Благодаря — отвърнах аз, — но защо да не ги попълня още сега?
Седнах в чакалнята и като използвах плика върху коленете си за опора, ги попълних. Беше ми трудно. Избягвах да мисля за медицинското си досие, а още по-малко да пиша за него. Но поне тук, на това място, съумях да го направя, без да се разпадна. Седях до Джордж, който похъркваше, и пишех за моята депресия, за моята напрегнатост и за пристъпите си на паника.
Приключих с формулярите и ги върнах на жената на рецепцията, излязох на тъмната улица и се отправих към шумния главен булевард. Извадих си телефона и изпратих съобщение.
С., направих го. Записах час за четвъртък. К.
След няколко минути — качвах се на автобус в моята посока — чух сигнала, че съм получила отговор.
Страхотна новина. Искаш ли чай? :) С., х
Поради някаква глупава, странна причина усмивката и знакът за целувка — „х“ — ме накараха да проверя входната врата един-единствен път, когато влязох. Нямах спомен откога не съм я проверявала само веднъж. Когато свърших, не помръднах. Чаках госпожа Макензи да се появи и се питах как така съм успяла да се справя от първия път. Как беше възможно подобно нещо? Пресегнах се да докосна касата и в същия миг чух зад гърба си вратата на апартамент номер едно да се отваря.
— Кати, ти ли си?
— Да, госпожо Макензи. Как си?
— Добре, скъпа. А ти? Навън е доста студено.
— Да. По-добре си влез, да не излети всичката топлина.
Тя се върна при сериала си. Погледнах входната врата и бравите по нея, обърнах се и се качих горе, за да започна с проверките там.
Стюарт се забави малко с отварянето, когато най-после се озовах пред апартамента му. Застана пред мен с превързана през рамото лява ръка.
— Какво стана? — попитах аз, затваряйки вратата след себе си.
— Изритаха ме в рамото и то изскочи от ябълката. Беше доста болезнено.
Остана в кухнята, докато приготвях чая, и ме наблюдаваше.
— Радвам се, че си тук — сподели той. — Как си?
— Аз ли? Добре. Наистина. Не искаш ли да седнеш?
— Не. Цял ден седя. Подлудях.
— И кой те изрита в рамото? Някакъв нинджа ли?
— Не — засмя се той. — Пациент. Аз съм си виновен. Той се разстрои от въпросите, които му задавах. Нападна ме, преди да натисна паникбутона. И преди ми се е случвало. Веднъж ме изритаха в топките. Беше адски болезнено.
— Предполагах, че седиш с хората и ги слушаш да ти разказват за детството си.
— И това правя, но в клиниките. Но прекарвам и много време в кризисното отделение. Междувременно правя изследване и пиша. Затова толкова често съм на работа.