Поставих чаша чай на плота пред него и се захванах с камарата мръсни съдове в мивката.
— Точно се готвех да ги измия.
— С една ръка ли щеше да се справиш?
Той ме наблюдаваше и отпиваше от чая.
— Невероятно е какво можеш да свършиш с една ръка, ако наистина решиш — отвърна той. — И какво? Значи ще се видиш със Сандж, така ли?
— Да. Там са много любезни. В чакалнята спеше възрастен мъж. Персоналът не го безпокоеше. Много мило от тяхна страна.
— За Джордж ли говориш?
— Да.
— Ако искаш, ще дойда с теб в четвъртък — предложи той.
Изгледах го — от чорапите на краката му, през джинсите и тъмнозеления пуловер с цвета на очите му, до умореното лице.
— Не, благодаря.
Измих чиниите и стоплих в микровълновата говеждото с чили, което беше сготвил и замразил предишната седмица. Седнахме на дивана, за да хапнем. Разказа ми за пътешествията си през двете години между дипломирането си и доктората. От спалнята донесе флашка с — по думите му — няколкостотин снимки, ако някога искам да ги разгледам. Все се канел да ги подреди в албуми, но така и не го направил. Като заговори за пътувания, се сети за някакво налудничаво комедийно шоу — гледал го в Австралия — от него скочи на дивиди филма, заснет в операта в Сидни. Докато се смеех с него, си дадох сметка, че напрежението ме напуска. Беше ми топло, чувствах се уморена и истински отпусната.
Сряда, 17 декември 2003 г.
Когато Лий работеше, отсъстваше с дни. Понякога ми звънеше по телефона постоянно, а между две обаждания ми пращаше съобщения, за да пита как съм, да каже, че предпочита да е с мен, да се поинтересува какво правя. Имаше обаче и дни, когато очевидно не можеше въобще да ползва телефон, и тогава оставах съвсем сама.
В сряда вечерта, на път от работа към вкъщи в тъмнината, си дадох сметка, че не съм го чувала от събота. Отбих се в супермаркета и си купих това-онова за вечеря. Щях да сготвя пиле фрикасе, та да си оставя и за утре.
По-голямата част от неделя и понеделник прекарах да проверявам телефона си в случай че е звъннал. Във вторник го проверих само няколко пъти: днес почти не го бях проверявала. Притеснявах се дали е добре. Докато избирах плодове и зеленчуци, се замислих откога отсъства. Откакто бяхме заедно, колко най-дълго сме били разделени? Няколко дни, седмица, но обикновено не минаваха повече от ден-два, без да се свърже с мен. Изпратих му съобщение в понеделник вечерта, но не получих отговор. Опитах се да му звънна, ала телефонът беше изключен. Не беше кой знае колко необичайно; когато работеше, често изключваше телефона или се озоваваше на място, където нямаше как да го зареди.
Странно ми беше да съм без него. Независимо колко притисната се чувствах понякога в негово присъствие, същевременно изпитвах усещане за безопасност. Сега, когато отново бях сама, бях уязвима и несигурна. В супермаркета не можах да се отърся от усещането, че някой ме наблюдава.
Вкъщи стоварих продуктите в кухнята, запалих някои лампи и се почувствах по-добре. Имах пропуснато телефонно обаждане, но номерът не беше отбелязан. Запитах се дали Лий се е опитал да се свърже с мен, но пък той първо щеше да звънне на мобилния. Приготвях вечерята, като си пеех, и с нетърпение очаквах да се потопя във ваната с книжка в ръка. Извадих прибори от чекмеджето в кухнята и се настаних на дивана да хапна.
Ако нещо се случи с Лий, докато е на работа, дали щях да разбера? Щях ли да узная? Ясно даде да се разбере, че никой от колегите му не знае нищо за мен. Така било „по-добре, по-безопасно“. Ами ако е ранен? Ако отново се е сбил, но по-свирепо? Ако са го проболи или простреляли? Ще разбера ли някога?
Измих чиниите и ги подсуших. Не спирах да мисля за него, да се питам къде ли е, какво ли прави. Оставих ножа и вилицата в чекмеджето, но нещо ми се стори странно. Ножовете и вилиците вътре бяха с разменени места. Исках да прибера измитите, но приборите се оказаха разместени. Така вилицата се озова при ножовете, а ножът — при вилиците.
Днес сутринта не бяха така. Или бяха? Докато препичах филийки, се напънах да се сетя как бяха. Откъде взех ножа? Трябва да е бил в обичайното отделение, иначе щях да мажа маслото по филийката с вилица.
Сграбчих приборите и ги поставих по местата им.
Не разбирах какво се е случило. Качих се горе да напълня ваната и със запалването на лампата в банята видях, че кошът с дрехите за пране вече не е от лявата страна на мивката, а от дясната. Моментално забелязах разместването.