Върнах го на мястото му.
Някой беше влизал.
Обходих всички стаи. Търсех промени и разместени вещи. Отне ми цял час да огледам навсякъде, а когато приключих, пак не бях убедена, че съм го направила както трябва. Полудявах ли? Как така ще забравя, ако съм разместила мебели или съм променила местата на приборите за хранене? А и защо бих направила подобно нещо? Кошът с дрехите за пране дори не се вмества от дясната страна на мивката: пространството между нея и ваната е тясно и той стърчи.
Възникналият въпрос не беше кой е влизал — липсата на признаци за насилствено нахълтване говореше, че влезлият е имал ключ и следователно е Лий, — а защо. Защо е влязъл и е размествал предмети?
Продължих да търся. Надявах се да открия бележка с обяснение, паднала на пода или плъзнала се някъде, когато е затварял вратата след себе си. Нямаше никаква бележка.
Сряда, 12 декември 2007 г.
Събудих се и за момент нямах представа къде се намирам. Сякаш бях заровена под камара палта след щур купон и пияна се бях озовала върху леглото горе.
От ужас, макар и измъчено, изпищях. Скочих, оплетох се в палта и одеяло, паднах на колене върху килима на пода и се изправих на крака. В този момент в периферното ми зрение попадна нечия фигура. Този път извиках, истински извиках.
— Кати?
Беше Стюарт — само по боксерки и държеше наранената си ръка.
Намирах се в хола на Стюарт. Явно се бях сгушила на дивана му, все още с дрехите си от работа. Полата и блузата ми бяха измачкани до неузнаваемост, а обувките ми — килнати на пода. Там се валяха и вълнено одеяло, моето черно палто, кафявото сако на Стюарт и тежко зимно яке.
Сърцето ми биеше лудо и дишах учестено.
— Какво… Какво правя тук?!
— Всичко е наред — побърза той да ме успокои. — Заспа, а аз не исках да те будя.
Часовникът в кухненския бокс показваше шест и половина; навън точно започваше да се развиделява.
Нямах спомен кога съм заспала. Помнех, че седяхме на дивана, гледахме дивиди с някакъв комедиант, с когото се бил запознал в Австралия, и се смеехме, а после аз се разплаках, защото се бях смяла прекалено много и силно.
Дишането ми се нормализира, ударите на сърцето се укротиха.
— Най-добре да си вървя — промърморих.
— Извинявай. Не исках да те изплаша.
Изгледах го от главата до петите; стоеше пред мен по боксерки; трябваше да съм благодарна, че не спи гол.
Придърпах си обувките и ги нахлузих; все още не успявах да пазя равновесие. Грабнах си палтото, а одеялото метнах на дивана.
— Извинявай… за този хаос. Как е ръката ти?
— Зверски ме боли, ако трябва да съм честен. Ей сега ще изпия още няколко хапчета.
— Най-добре да си вървя — повторих аз.
— Добре…
Изпрати ме до вратата. Погледнах го и си помислих, че е било адски тъпа идея да ме остави снощи да спя, а да не ме събуди. Същевременно се сетих как дотича от спалнята си, когато чу приглушения ми вик.
Четвъртък, 18 декември 2003 г.
— Катрин, скъпа! — Силвия държеше широко отворена вратата към къщата на Маги, защото всъщност тя беше домакинята, макар вече да не живееше тук.
Хвърли се към мен и ме прегърна.
Същевременно долових как наднича любопитно през рамото ми.
— Още е на работа — обясних аз. — Съжалявам. Надявам се скоро да се появи.
— На работа ли? — учуди се тя. — Да не е тръгнал да краде кралските бижута?
— Вероятно — засмях се аз.
Влязох в хола и поздравих всички. Клер и Ленън седяха на дивана. Ленън изглеждаше леко сконфузен, защото главата на Клер беше в скута му, а краката й опираха върху облегалката на дивана; той не смееше да помръдне, а тя се смееше жизнерадостно на някаква реплика на Луиз.
— Катрин, крайно време беше! — възкликна Луиз и се надигна от пода, където седеше. Целуна ме по бузата. — Клер вече се намота.
— Клер, ама никак не носиш на алкохол!
— Знам, знам — отвърна тя през смях и по бузите й се плъзнаха сълзи.
— Е, къде е той? — обади се Чарли.
Чарли бе сегашното гадже на Луиз. Всички го намирахме неподходящ за нея, но гледахме да не й влияем.
— Още е на работа — повторих аз. — Каза да не го чакаме, а да започваме.
— Въобще не сме възнамерявали да го чакаме — обяви Чарли. — И през ум не ни е минавало.