Толкова са гаден, помислих си аз, но си замълчах.
Макс, съпругът на Маги, спореше с нея в кухнята колко кориандър да се добави към ястието на печката.
Изпратих и на двамата въздушна целувка, но те продължиха да се препират, все едно въобще не съществувах.
Стийв се появи откъм банята.
— Къде е новата звезда? — попита той, целувайки ме по двете бузи.
— О, боже, защо всички не престанете? — престорих се на сърдита аз. — На кръстосан разпит ли ще го подложите, когато пристигне?
— Зависи как се държи — уточни Силвия и ми подаде чаша вино с размерите на фруктиера.
Носеше пола с щампа на зеброва кожа и мрежести чорапи, а блузата й преливаше в лилави и розови оттенъци. Както винаги изглеждаше ослепително.
Стийв беше един от партньорите на Силвия за чукане; определено го предпочитах пред другите и се радвах да го видя тук. Беше женен, но с удоволствие спеше с всяка, която привлече вниманието му. Същото правеше и съпругата му Айлин. Силвия преспиваше със Стийв поне веднъж на два месеца, а между тези срещи понякога излизаше с нас из града да се забавлява. При някои от тези случаи се бе присъединявала и Айлин. Доста е забавна. Веднъж Силвия ми довери, че след особено бурна вечер из града се била събудила между Стийв и Айлин на гигантското им легло в спалнята.
На вратата се звънна и всички ме погледнаха с очакване. Изражението ми говореше: „Моля ви, дръжте се прилично“, но когато отворих, се оказа, че са Сам и Шон.
— О, него няма ли го? — въздъхна Сам, влизайки в хола.
— За бога — обърнах се аз към всички, — ще се успокоите ли малко и ще престанете ли?
Тутакси съжалих за думите си. Защо бях толкова напрегната? Та това са най-добрите ми приятели; поне с момичетата бях прекарала почти целия си живот. През годините се бяхме впускали във всевъзможни връзки и ако някоя щеше да се появи при Маги с нов кавалер, аз щях да бъда не по-малко любопитна от тях сега.
— Силвия, това от истинска кожа ли е направено? — попита Сам.
— Не, естествено, скъпа. Купих полата на разпродажба.
— Но е космата…
Маги положи всевъзможни усилия да забави вечерята, ала след половин час Макс започна да мърмори и всички се настанихме на масата. Започнахме да си подаваме хляб, вино, лъжици и купички със зеленчуци. Седях в мрачно мълчание до празното място до мен, пълнех чинията си с храна и копнеех да съм някъде другаде.
Сряда, 12 декември 2007 г.
Видях Стюарт на Хай Стрийт превит под тежестта на торби в едната ръка; другият ръкав на сакото му беше празен. Бавно вървеше пред мен към Талбот Стрийт.
Редно беше веднага да го догоня, да му предложа помощта си и да се насладя на компанията му през последните стотина метра до вкъщи.
Не направих нищо подобно, естествено. Повъртях се пред прага на фризьорския салон няколко минути, после се престорих, че изучавам витрината на книжарницата, като държах главата си наведена, докато изчаквах той да свие зад ъгъла и да изчезна от погледа ми.
Не беше само заради неудобството, че се бях събудила с писъци на дивана му. Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-ужасно ми се струваше. Той е лекар; при това се занимава с душевното здраве на хората. Олицетворява всичко, което от три години насам се стараех да избягвам. Мирише на болница, излъчва авторитета на човек, който казва на другите какво да правят, поставя ти диагноза, тъпче те с медикаменти, взема решения вместо теб, насочва живота ти по пътека, която може да контролира.
Хвърлих предпазлив поглед надясно към хората, облечени в топли палта, към колите и автобусите, за да видя дали е още там.
— Стори ми се, че си ти. Как си?
Извърнах се и го видях до лявото си рамо. Към торбите, които носеше, се бе прибавила още една.
— Добре съм, благодаря. Боже, тези торби изглеждат тежки.
— Да, тежат.
Докато не съм го гледала, явно се бе върнал в аптеката на ъгъла. Поколебах се за миг, но съзнавах, че не е редно да го оставя сам да носи торбите до вкъщи. Това обаче означаваше да не мина по обичайния си маршрут по алеята зад къщата.
— В моята посока ли си? — попита той усмихнат.
Раздразних се заради жалкия си опит да го избегна, защото не ми стигна акълът да вляза в книжарницата и да се скрия подобаващо. Замислих се как да отговоря — с „не“ или дали да се извиня, че имам среща с някого. Понякога просто е по-лесно да се предадеш.