— Дай да ти помогна с торбите — предложих аз.
— Няма нужда, наистина.
— Дай ми поне някои.
— Благодаря.
Подаде ми две леки торби и тръгнахме.
— Как е рамото?
— Днес, струва ми се, е по-добре. Вероятно дълго ще ме боли. Излязох само за да си купя мляко.
Известно време вървяхме мълчаливо. Чувствах се напрегната, идеше ми всеки момент да побягна. Той крачеше на разстояние от мен, толкова голямо, че някои хора минаваха помежду ни. Запитах се дали му е трудно да спазва темпото ми.
— Часът ти е за утре, нали? — попита ме накрая.
Забавих крачка, за да ме догони. Не желаех да обсъждам на висок глас медицински въпроси на Хай Стрийт.
— Да, утре е.
— Не те смущава, нали?
— Предполагам.
Пресякохме и поехме по Талбот Стрийт. Тук тротоарът се стеснява, а хората бяха по-малко.
— Извинявай, че те изплаших онзи ден. Май щеше да е по-добре да те бях събудил.
— Не биваше да заспивам. Не се безпокой. Няма да се повтори.
Долових как извърна глава да ме погледне, но аз продължих да се взирам право напред.
— Знам, че ти е трудно — промълви той.
Това преля чашата. Обърнах се към него; торбите се разлюляха от инерцията и ме удариха по краката.
— Не, Стюарт, въобще не знаеш — сопнах се аз. — Нямаш никаква представа. Въобразяваш си, че всичко ти е ясно, защото се ровиш в главите на хората всеки ден, но идея нямаш какво става в моята, така да знаеш!
Вероятно беше свикнал с подобни изблици, с гневни избухвания, ала едва ли и на улицата пред дома си. Изглеждаше стъписан и за момент сякаш не му достигаха думи; възползвах се от възможността.
— Ще се видим — обявих аз и оставих торбите на земята.
Нека сам си ги качва горе.
— Къде отиваш?
— Нямам идея — отвърнах аз, отдалечавайки се. — Просто още не ми се прибира.
Чух вратата да се отваря и затръшва след него. Едва тогава хвърлих поглед през рамо. Беше влязъл вътре. Намирах се почти до края на алеята. За миг се замислих дали да не тръгна по нея и да проверя къщата отзад, но бях прекалено ядосана и раздразнена. Нервите ми, изопнати като ластик, сякаш всеки момент щяха да се скъсат.
Четвъртък, 18 декември 2003 г.
Дори не чух кога се е звъннало на вратата, но изведнъж забелязах, че Маги е станала от масата, а когато се върна, Лий я придружаваше.
— Здравейте — поздрави той. — Извинявайте за закъснението.
Последва миг — само миг — на шокирано мълчание, докато всеки го претегляше: тъмносив костюм, руса коса, ясни сини очи, топла усмивка. В следващия момент всички момичета заговориха едновременно.
Силвия скочи от мястото си начело на масата и обгърна врата му с ръце. Докато всички чакаха или да го целунат, или да му подадат ръка, аз седях на мястото си, защото бях в неизгодното положение да съм от вътрешната страна на масата. Най-после той се настани до мен, целуна ме, намигна ми и прошепна: „Извинявай“.
Сякаш цялата горях. Не го бях виждала от близо седмица и неведнъж си го бях представяла мъртъв в някоя канавка; бях се чувствала самотна и сама, преследвана и наблюдавана. Но сега изведнъж всичко беше наред: моето привлекателно, секси гадже се върна, а аз почти бях забравила колко прекрасен е той.
Всички се бяха отпуснали. Луиз щастливо разказваше за времето, когато от смях Клер си подмокрила пликчетата в „Куинс Хед“ и се наложило да ги суши на духалката в тоалетната; Стийв разказваше на Лий каква кола си е купил наскоро, а аз сияех. Всички бяха впечатлени от вида му — така привлекателен, спокоен и овладян; от начина, по който им се усмихваше и се извини за закъснението; от факта, че бе намерил време да купи бутилка вино за Силвия, а за Маги — букет дългостеблени бели рози. Той седеше до мен, насочил цялото си внимание към Стийв, а дясната му ръка под масата лежеше върху бедрото ми.
Чух мобилния ми да бибитка в чантата и го извадих, защото мислех, че е закъсняло съобщение от Лий.
Силвия бе изпратила съобщението.
Очите му наистина ли са с този цвят, или е с лещи?
Веднага й отговорих.
Такива са.
Погледнах я. В другия край на масата тя бъбреше щастливо с Макс, а той най-после започваше да се успокоява и да губи лилавите оттенъци по лицето си, резултат от всякакъв вид стрес.
Бузите на Клер се зачервяваха.
— Няма ли да спреш за малко, Клер? — изгледа я Сам изпитателно. — Не смяташ да повториш изпълнението си от онази вечер в „Чешър“, нали?