— Кати Бейли?
Гласът дойде от страничен коридор. Вдигнах глава и видях мъж да наднича иззад ъгъла.
Подскочих като ужилена.
Забързах по коридора след доктор Малхотра и попаднах в стая, където ме блъсна силна миризма на дезинфектант.
— Приятелка сте на Стюарт, така ли? — попита най-напред той.
— Да — отвърнах аз, чудейки се откъде знае.
— Готин тип е.
Санджив Малхотра — слаб, елегантно облечен в тъмни панталони, бледорозова риза и връзка — имаше късо подрязана тъмна брада и очила.
— Какво мога да направя за вас?
Разказах му за проверките и за пристъпите на паника; разказах му как стават все по-ужасни. Попита ме дали някога ми е минавало през ума да се нараня. Отговорих отрицателно. Поинтересува се случило ли се е нещо, за да възбуди пристъпите. Разказах му за Робин. След това, естествено, се наложи да разкажа и всичко останало. В тази част бях лаконична. Обясних му, че полагам много усилия, за да загърбя случилото се.
Натисна няколко бутона по клавиатурата на компютъра. Точно както Стюарт ме подготви, той ме насочи към Районния екип за душевно здраве за преценка. Вероятно щели да ме приемат след няколко седмици.
И с това май се приключи.
— Чух, че в момента Стюарт е извън играта — подхвърли той накрая.
— Рамото му се е извадило.
— Лоша работа. Но така пък има шанс да бием в неделя.
Взех автобуса обратно до Галбот Стрийт. Изпитвах странно усещане — все едно бях сънувала всичко; и ми беше малко неспокойно. Бързах да се прибера вкъщи и да започна проверката. Предчувствах, че ще ми е трудно да я направя както трябва.
Понеделник, 22 декември 2003 г.
Последният понеделник преди Коледа — пазаруване до последния момент и финални приготовления за двудневния празник.
В шест и половина в центъра на града още кипеше живот. Преоблякох се в службата, приготвих се за прекарване на вечерта с момичетата и излязох да потърся подарък за Лий. После щях да отида в „Чешър“. Тази седмица той работеше; не в „Ривър“, а на другото, неназовано пред мен място. То го отделяше от мен за дни, връщаше се оттам изтощен, а понякога и в отвратително настроение.
В „Маркс енд Спенсър“ се запътих право към щанда за мъжки ризи и потърсих нещо, което би носил; което би накарало сините му очи да изпъкнат още повече.
Увлечена в избора и потънала в мечти за Коледа, си припявах песничката, която звучеше по уредбата в магазина. Пред мен се изпречи фигура и спря.
Вдигнах поглед: Лий стоеше с победоносно изражение.
Изпищях от радост, докато той ме държеше в прегръдките си, а после дълго и страстно ме целуна. Ухаеше на мента.
— Мислех, че си на работа — отбелязах аз на масата в кафенето след няколко минути.
— Работя — отвърна той. — Просто съм в кратка почивка, това е всичко.
Кафенето беше спокойно; бяхме само ние, млада двойка близо до вратата и възрастна двойка с чайник чай и две порции риба — седяха до прозорците, обърнати към коледната украса на Хай Стрийт. Зад тезгяха персоналът бършеше чаши и чинии.
— Липсваше ми снощи — обяви той. — Не спрях да мисля за теб и влажното ти влагалище.
Усетих как се изчервявам и се огледах. Никой не беше достатъчно близко, за да ни чуе, но пък и Лий не беше снишил гласа си.
— Сега влажно ли е? — попита, без да откъсва очи от мен.
— Всеки момент ще бъде — отвърнах въпреки цялото си смущение.
Той се облегна назад на стола и погледна към скута си. Започнах да се чувствам още по-неловко. Наведох се напред през масата, проследих погледа му и видях точно каквото очаквах да видя.
— Лий, сериозно, не тук.
За миг ми се стори, че ще възрази и ще притегли ръката ми под масата, но той въздъхна и седна нормално.
— Къде си тръгнала, издокарана така? — попита той.
— Имам среща с Луиз и Клер в „Чешър“.
Продължи да ме наблюдава и накрая се засмях.
— Какво? Какво има? — недоумявах аз.
— Намери ли нещо по магазините?
— Аз си знам.
— Доста места обиколи. „Бъртън“, „Принсипълс“, „Некст“, а сега и тук.
— Следиш ли ме?
Той сви рамене и в следващия миг се появи нахаканата му усмивка.