— Да кажем, че съм един от многото мъже, които те зяпат похотливо в тази пола днес.
— Ти поне си щастливецът, който си играе с онова, което е отдолу — отвърнах аз.
Лий си допи кафето и стана.
— Време е да се връщам на работа — обяви. Наведе се и ме целуна настървено. — Не закъснявай довечера.
Възрастната двойка до прозореца се изправи и си събра торбите с покупките. Жена с униформа на кафенето се появи и започна да раздига масата.
Седях с чашата кафе в ръце и се питах дали наистина искам да отида в „Чешър“ тази вечер. Изневиделица той се появи отново и застана като стена между мен и останалата част от заведението.
— Свали си пликчетата — нареди.
Погледнах го смаяна.
— Шегуваш ли се?
— Не се шегувам. Свали ги. Никой няма да те види.
Стараейки се да правя възможно по-малко движения, повдигнах полата си, смъкнах пликчетата до коленете, бутнах ги към глезените и бързо ги изхлузих от краката си, като ги навих на топка и ги стиснах в юмрук.
— Дай ми ги — протегна ръка той.
— Защо? — попитах, но му ги дадох.
Пъхна ги в джоба на сакото си и отново ме целуна; този път — нежно.
— Добро момиче.
Седях неподвижна, стиснала колене, и гледах право напред, докато се уверя, че го няма. Приплъзнах се към ръба на стола и се изправих. Чувствах се замаяна, изплашена и възбудена едновременно.
Беше ми омръзнало да пазарувам. Посегнах към най-близката синя риза, занесох я на касата и платих.
Докато на път към „Чешър“ вървях по Хай Стрийт сред тълпите пазаруващи или край чакащите на опашка за автобуси, усещах полъха на нощния хладен вятър под полата си. През цялото време си мислех, че Лий сигурно продължава да ме наблюдава, и се питах дали това не е някакъв тест. Очакваше ли се от мен да го зърна? Исках да го правя незабележимо, но докато оглеждах трескаво лицата, надничах в магазини и пресечки, си дадох сметка, че не се справям добре. Колкото и странно да ми беше през декември да съм навън по къса пола и без пликчета, все още се чувствах приятно замаяна от внезапната му поява и ми се щеше да го бях опипала под масата, когато имах тази възможност.
Четвъртък, 13 декември 2007 г.
Прибрах се преди час и половина, а проверката вървеше съвсем погрешно. Колкото пъти решавах, че съм приключила, се появяваха несигурността и страхът. Безсмислено беше да го правя, ако не е както трябва. Ръцете ми вече трепереха и почти не виждах от сълзите в очите си, а още не бях приключила дори с входната врата на апартамента.
Този път чух стъпките; чух и вратата на апартамента му горе да се отваря и затваря; не смеех да мръдна и затаих дъх. Опитвах се да не вдигам никакъв шум.
Почука тихо, но въпреки това подскочих.
— Кати? Аз съм. Добре ли си?
Не можех да му отговоря; хлипах. Стори ми се, че чувам въздишка.
— Не си добре — констатира той. — Какво стана?
Поех си дълбоко въздух.
— Нищо — отвърнах най-накрая. — Добре съм.
— Ще отвориш ли вратата?
— Не. Остави ме на мира.
— Искам само да ти помогна, Кати.
— Не можеш. Върви си.
Разплаках се още по силно; сега, освен ядосана бях и изплашена; бях му бясна, че е тук, че ми пречи да се срина.
Той нямаше да си тръгне.
Най-накрая се опитах да се изправя и хванах дръжката на вратата. Видях го през шпионката; лицето му беше тревожно. В коридора нямаше друг.
Ръцете ми трепереха.
Дръпнах резето; със завъртането на ключа се справих по-бавно; секретната брава ми отне още повече време. Докато отворя вратата, коленете ми се подкосиха и се строполих на пода.
Той бутна вратата и влезе; с него нахлу и хладният въздух, ароматът на зимата. Затвори след себе си и седна до мен. Не се приближи много; просто седеше до мен.
Отначало не можех да го погледна.
— Опитай се да поемеш въздух и да го задържиш — посъветва ме той тихо.
Опитах. Не успях.
— Толкова съм… Толкова съм уморена. Не… Не успях… Не успях да направя проверката…
— Знам. Опитай да се съсредоточиш върху дишането си. Не мисли за нищо друго. Засега само върху дишането.
Отново опитах.
— Ще ме хванеш ли за ръката?
Той протегна длан.
Пресегнах се, докоснах я, отдръпнах ръка; отново я докоснах и тогава той ме хвана. Пръстите му бяха леденостудени.
— Извинявай. Ръката ми е студена. Хайде, опитай отново да дишаш дълбоко. Ще ме погледнеш ли?