Насилих се и го погледнах, но с дишането не се получаваше нищо; продължавах да дишам учестено. Ако не успеех да се успокоя, щях да се килна и да падна.
— Мисли само за дишането — повтори той. — Прави го заедно с мен. Поеми въздух. Задръж го. Така е много по-добре. Сега издишай. Чудесно. Хайде, направи го отново.
Сякаш мина цяла вечност, но накрая наистина се получи. Пръстите ми възвърнаха чувствителността си. Сега дишах по-забавено, контролирах се. Вкопчих се в ръката му, все едно се давех.
— Много добре — похвали ме той. — Ето че се справи.
Поклатих глава, защото още ми липсваше увереността да проговоря. Сълзите ми продължаваха да се леят. Погледнах го в очите; бяха красиви и мили и определено не ме гледаха осъдително. Размърдах се малко и се приближих към него; той протегна крака напред и се облегна на входната ми врата; доближих се още малко, той ме прегърна със здравата си ръка, а аз зарових лице в гърдите му; бяха топли и ухаеха на него. Постави ръка на главата ми и започна нежно да ме гали.
— Всичко е наред, Кати — промълви той, а аз чувах как гласът му боботи в гърдите. — Всичко е наред. В безопасност си. Съвзе се.
Чувствах се толкова уморена. Бях готова да заспя направо на пода, до него, стига той да ме държи и да не ме пуска. Отворих очи и видях синия цвят на памучната му риза и как се движеше с дишането му. Мина ми през ума, че е редно да се отдръпна; всичко започваше да ме боли. Смазващо смущение и неловкост изместваха страха.
Най-после вдигнах глава, а той предпазливо се отдалечи от мен.
— Хайде — подкани ме, — да седнем някъде по-удобно.
Изправи се, подаде ми ръка и ме отведе до дивана. Свих се на топка. Искаше ми се отново да седне до мен; тогава пак щях да се сгуша в него.
— Да ти направя ли чаша чай? — попита.
— Благодаря — отвърнах, кимайки и треперейки. Заслушах се как пълни чайника, как потраква с чашите. Отваряше шкафовете и търсеше чая; дори провери в хладилника. Чайникът завря. Странно ми беше присъствието му тук. Откакто се нанесох, друг човек не беше влизал в апартамента ми, с изключение на водопроводчика, когато тръбите се спукаха.
Докато поставяше чашите на холната масичка, се сепнах, защото бях задрямала.
— Сега вече ще се оправиш — увери ме той.
Седнах и обгърнах чашата с ръце. Вече не трепереха, но гласът ми звучеше дрезгаво.
— Да, ще се оправя. Благодаря. Благодаря и за чая.
Наблюдаваше ме, докато пия; личеше си, че и той е смъртно уморен.
— Яла ли си?
— Да — излъгах аз. — Как е рамото ти?
— Боли — отвърна той ухилен.
— Извини ме за всичко това. Ти как разбра?
— Чух те да плачеш.
— Не биваше да се безпокоиш.
— Нямаше начин да не се намеся — поклати глава. Отпи от чая и продължи: — По-лоши ли стават пристъпите на паника? По-чести ли са?
— Май да.
— Този лош ли беше? — поинтересува се той.
— Имала съм и по-лоши — свих рамене аз.
Гледаше ме втренчено, преценяващо, точно като гаден, шибан лекар. Точно така ме гледаха навремето и в болницата, сякаш чакаха да предприема нещо, да кажа нещо, да демонстрирам някакъв симптом, за да успеят най-сетне да определят какво не е наред.
— Извинявай. Очаквах да си по-добре. Сандж наистина е готин. Само дето понякога се преструва на нехаен. Какво ти каза?
— Добре мина. Да, готин е. Прати ме да ме преценят или нещо такова. Какво имаше предвид, като каза, че си извън играта и имали шанс да победят в неделя?
— Нахакано копеле — засмя се Стюарт. — Играя в отбора по ръгби на клиниката. Сандж вижда в мое лице голяма заплаха за своя отбор.
Двамата едновременно си изпихме чая.
— Е, както и да е, признавам ти, че го направи. Предприе първата крачка.
— Да — съгласих се аз.
Неволно го погледнах в очите и не успях да откъсна поглед.
— Ще ми разкажеш ли как стана? — почти прошепна той; едва го чух.
— Кое?
— Как започна всичко?
Не отговорих.
След време попита:
— Искаш ли да остана тук, докато поспиш?
— Наистина вече съм добре — поклатих аз глава. — Благодаря.
Скоро той си тръгна. Чувствах се съвсем будна и ако трябваше да съм откровена, исках още да съм в обятията му; исках да ме притиска към себе си и да стои до мен, но не беше честно да го моля да го направи. Той си тръгна, аз заключих вратата след него и си легнах.