Сега се налагаше да се замисля как ще продължавам нататък, как ще живея занапред. Едно по едно, крачка след крачка. Съзнавах обаче, че няма да издържа дълго. Нямаше да се справя.
Сряда, 24 декември 2003 г.
До Коледа всичко беше наред. Е, да излизаш с човек, който работи дни наред и изчезва, не е наред, но когато се появяваше, всичко се подреждаше. Когато се очертаваше да отсъства няколко поредни дни, винаги ме предупреждаваше. А появеше ли се отново, изпитвах неописуемо облекчение, че е жив и здрав, и всякакви упреци ставаха безсмислени.
Когато беше с мен, буквално живееше вкъщи. Докато бях на работа, той подреждаше, поправяше каквото има нужда и ме посрещаше с вечеря.
Отсъстваше ли обаче, ми липсваше повече, отколкото мислех, че е възможно. Всяка нощ се питах дали е добре и дали някога ще разбера, ако му се случи нещо лошо. Прибираше се разнебитен, умиращ от глад и определено се нуждаеше от душ, но никога повече не се появи наранен. Каквото и да се бе случило онзи първи път, сега исках да вярвам, че е по-внимателен заради мен.
Не за пръв път в живота щях да прекарам сама Бъдни вечер. Лий беше на работа някъде; било негов ред, както ми обясни. Опитал се да се измъкне, за да е с мен, но не се получило. Добави, че ще се опита да се върне по-рано. До десет вечерта на Бъдни вечер обаче нямаше и следа от него.
Шибана работа, помислих си аз.
Не ми отне много да се приготвя да изляза: любимата ми рокля, обувки с токчета, грим, вдигане на косата, като съзнателно оставих няколко кичура да падат безразборно, и бях готова.
В десет и половина пристигнах в „Чешър“, където заварих Сам и Клер. Бяха ме изпреварили с по няколко питиета и ми предстоеше сериозно догонване. Клер вече си бе намерила евентуален кандидат за празничната вечер — изглеждаше прекалено млад и леко замаян, за да осъществи достойно представяне.
— Не го намирам за особено подходящ — изкрещях в ухото на Сам, за да надвикам „Уизард“, които от октомври насам пееха за милионен път „Защо не е Коледа всеки ден?“.
— Може, но само да видиш приятеля му! — Сам също изкрещя и посочи с гърлото на бутилката си бира към ъгъла, където един далеч по-тъмен и много по-привлекателен мъж ни наблюдаваше с трудноразгадаемо изражение.
— По-контактен е, така ли?
— Не и до този момент.
Приятелят се приближи към нас и се представи; оказа се доста симпатичен. Казвал се Саймън и служел в армията, прошепна в ухото ми. Заминавал за Афганистан след две седмици. Слушах го и наблюдавах очите на Сам, вече разфокусирани от пиене и леко обидени, защото тъмноокият сексапилен бог очевидно проявяваше прекалено засилен интерес към мен.
— Саймън — извиках аз в ухото му, — това е Сам. Аз си тръгвам. Весела Коледа.
Целунах го леко по бузата — сигурно за късмет — намигнах на Сам и тръгнах да си търся палтото.
Очевидно „Чешър“ отпадаше за мен, а още не се бях забавлявала достатъчно, мина ми през ума, докато се придвижвах по Бридж Стрийт, за да проверя дали в „Хоул Ин Дъ Уол“ е препълнено. Радвах се, че си бях облякла и палто, защото започна да вали. Температурата не беше достатъчно ниска да го обърне на сняг, но все пак беше студено и за миг се запитах дали не сбърках, като въобще излязох от вкъщи.
— Не, приятел, забрави! Няма да го направя, по дяволите! Хайде, разкарай се!
Шумната кавга откъм алеята привлече вниманието ми. Трима мъже спореха; единият беше по-пиян от другите. Вероятно се карат за наркотици, помислих си разсеяно и с наведена глава продължих да вървя. Нямах никакво желание да се забърквам.
Пред „Хоул Ин Дъ Уол“ имаше опашка, но не особено голяма. Потърсих подслон във входа на супермаркета в съседство, където се озовах до бегло познати момче и момиче.
В този момент видях двама от тримата спорещи да минават по Бридж Стрийт край нас.
Единият се оказа Лий.
Не се оглеждаше, а вървеше целенасочено с ръце в джобовете на джинсите; засмя се на нещо, което другият каза.
На тротоара се изсипа група пияни мъже, решили да потърсят друго заведение. При отварянето на вратата се чу шум от бара и коледната музика; долетя и малко топлина, миризма на бира и пот.
— Ще влизаш ли? — попита ме портиерът, държейки вратата отворена пред мен.
Защо не, помислих си аз. Дарих портиера с коледна целувка по бузата и се шмугнах в топлината и хаоса на заведението.
Петък, 21 декември 2007 г.
Когато се прибрах от работа тази вечер, намерих бележка.