— Съмнявам се дали някога ще бъда.
— Толкова лошо ли беше? — не се въздържа той.
Кимнах. Говорих по въпроса при разпита в полицията, но и тогава отговарях само на конкретни питания, без да се впускам в подробности. Опитаха се да ме накарат да говоря за случилото се в болницата. Научих се какво да им казвам, кои детайли ще ги направят щастливи, ще ги убедят, че се възстановявам, а аз през цялото време се молех да ме пуснат и да ме оставят на мира. Най-после ме изписаха. Предполагаше се по-нататък да ми помогнат с консултации, но до тях така и не се стигна. И без това нямаше да ги посещавам. Исках само да избягам; да избягам бързо и никога да не поглеждам назад.
Нито за секунда не ми беше хрумвало, че някога ще заговоря по въпроса, но сега думите излизаха от устата ми, все едно ги изрича друг, а аз просто седя и слушам.
— Нападнаха ме.
След известно мълчание той попита:
— Намериха ли злосторника?
— В затвора е — кимнах аз. — Дадоха му три години.
— Три години? Не е много.
— Все пак е нещо, нали? — свих рамене аз. Три години, трийсет години… Можеха никога да не го заловят. Така поне имах възможност да избягам.
Четвъртък, 25 декември 2003 г.
На Коледа ме събуди ярката слънчева светлина. Лий не беше в леглото до мен. Отдолу долиташе дрънкане на посуда и шумът направо ми цепеше главата. Погледнах будилника: девет и половина.
Опитах се да изглеждам развълнувана, щастлива и в коледно настроение, но в момента главоболието ми спешно се нуждаеше от помощ.
Отново заспах, а когато отворих очи, Лий държеше до мен поднос със закуска.
— Събуди се, красавице.
Надигнах се, като се стараех да не обръщам внимание на главата си.
— Леле! — възкликнах.
Гледах препечените филийки, прясно изцедения сок и бутилката шампанско, сякаш не бях пила достатъчно през последните двайсет и четири часа.
Лий си съблече джинсите и тениската и се настани в леглото до мен. Взе препечена филийка и я захапа.
— Весела Коледа — поздрави ме той.
Целунах го; после отново го целунах, при което едва не ритнах подноса. След това пих от сока.
— Снощи не бях на себе си — обяви той.
— Не беше на себе си ли? — изненадах се аз. — В какъв смисъл?
Изгледа ме настойчиво.
— Бях полудял от ревност, че си излязла облечена в онази рокля. Извинявай. Не биваше да се държа така.
Само неговото дъвчене нарушаваше последвалото дълго мълчание.
— Защо си така обсебен от червени рокли?
— Не от всички червени рокли — сви рамене той. — Просто от твоята и по-специално, когато си облечена с нея.
— Снощи те видях в града — подметнах аз. — Спореше с някакъв тип в алеята.
Той не отвърна, а постави подноса до леглото.
— Приличаше на наркосделка. С това ли се занимаваш? С наркотици ли търгуваш?
— Няма смисъл да ме питаш такива неща, Катрин. Няма да ти отговоря.
— Работата ти ме плаши.
— Затова не говоря за нея.
— Ако пострадаш, ако сериозно пострадаш, ще разбера ли някога? Някой ще ми съобщи ли?
— Няма да пострадам.
— Но ако все пак се случи?
— Няма да пострадам — повтори той.
Взе празната чаша от ръката ми и я остави на масичката до леглото. После ме придърпа надолу и ме целуна.
— Лий, страшно ме боли главата.
— Знам лек, който ще ти помогне.
Не ми помогна, естествено, но опитът си заслужаваше.
Неделя, 22 декември 2007 г.
Пуснах ръката му и отпих от питието си, като оставих хладината на виното да ме обгърне. Чувствах се леко замаяна и се запитах дали е от виното, или от подхванатата тема.
— Май леко се напих — усмихнах се аз.
Погледна ме преценяващо.
— Да, малко си поруменяла…
— Да си вървим ли?
Изведнъж вече не исках да съм навън. Две питиета и да ми се замае главата! За нищо не ставам. Навремето се случваше да пия по цяла нощ, а на другия ден нищо ми нямаше.
На улицата беше страшно студено. Не се чувствах стабилно на краката си. Той ме прегърна през раменете.
— Добре ли си? Дръж се.
Неволно трепнах леко. Той сякаш не го усети. Исках го, много го исках, но се опасявах, че тялото ми няма да му позволи да се доближи до мен.
— Мислех си какво каза за моето социализиране. Как, ако лекувам ОКР-то, бих си осигурила повече време за социални контакти…