Поех надолу по хълма, направих пълна обиколка на парка и стигнах до входа точно когато закапаха едри ледени капки дъжд. Запитах се дали да не потърся подслон под тентата на затвореното кафене, но понеже не обичам да се мотая около парка повече от необходимото, особено в такъв полумрак, когато не виждаш кой се приближава, продължих да тичам.
Докато стигна до Талбот Стрийт дъждът естествено утихна. Бях мокра до кости, косата ми стърчеше във всички посоки от влагата и потта, а страните ми горяха от студа.
Наближавах към къщата, когато входната врата се отвори. Излезе Стюарт. Прекалено зает да проверява дали е заключил правилно, отначало не ме забеляза. За миг се запитах дали да не се шмугна зад колоните на съседната къща.
Оказа се прекалено късно.
— Здравей — поздрави той така жизнерадостно и дружелюбно, че се стреснах.
— Здрасти — отвърнах аз, като съжалявах, че не бях тичала малко по-бързо, та да си вляза вкъщи, преди той да излезе.
— Отивам да купя нещо за закуска. Искаш ли да дойдеш?
— Трябва да се преоблека — извиних се.
— Добре — съгласи се той, поглеждайки мокрия анцуг. — Иди и си сложи сухи дрехи. Като си готова, се качи. Яйца и бекон устройват ли те?
— Прекрасно — уверих го аз.
Ухили ми се и мина край мен.
— Стюарт… — промълвих аз.
Обърна се; още държеше ключовете в ръка.
— Исках… да ти благодаря за снощи. Задето… не влезе и ми отказа. Извинявай. Мисля, че виното ме замая.
— Не съм ти отказвал — отвърна той объркан.
— Какво? — попитах аз смаяна на свой ред. — Не ми ли отказа?
Пристъпи към мен и сложи ръка върху рамото ми, както направи снощи, за да ме успокои.
— Не, не съм. Просто не се възползвах от ситуацията.
— Не е ли същото?
— Не, въобще не е същото. Никога не бих ти отказал.
Усмихна ми се, а сърцето ми заби лудо. Не беше от тичането.
— Ще се видим след малко — подхвърли той и пое към Хай Стрийт.
Стоях загледана след него, докато не изчезна зад ъгъла.
Четвъртък, 25 декември 2003 г.
Вечеряхме в неловко мълчание. Лий беше сготвил — печени парчета пуйка, картофи и дори сос от боровинки. Беше с книжна шапчица и ме наблюдаваше настойчиво, докато пиеше.
Бях ядосана, без да знам точно защо. Очаквах празника — Коледа — с нетърпение и си мислех колко е прекрасно да го споделиш с някого, а ето че сега почти ми се искаше въобще да не е тук. Питах се какво да кажа, та да си тръгне, без да предизвика кавга.
Дали защото каза, че жените обичали да се държат грубо с тях? Замислих се отново за думите му, но не те предизвикаха гнева ми. Нищо чудно и да беше прав. Вярно, на мен не ми беше особено приятно, но при други обстоятелства вероятно бих променила мнението си.
Не, не беше това! Друга беше причината: обземаше ме чувството, че Лий започва да ме обсебва.
Качих се горе, за да се преоблека, а когато слязох, установих, че ме е изолирал от кухнята. Настоя да си отворим подаръците след вечеря, а не преди това. От мен се искаше да седя на дивана с чаша шампанско в ръка и да проявя търпение. Накрая се оказах гост в собствената си къща.
За да се избавя от това неудобство, реших да се напия възможно по-скоро и добре напредвах към целта.
— Много е вкусно — обявих аз накрая, колкото да наруша смазващото мълчание.
— Радвам се, че ти харесва — кимна Лий и допълни чашата ми.
— Може ли вече да си отворя подаръците, моля? — попитах аз веднага щом той се нахрани.
Бях твърде нестабилна на краката си, та се наложи да ме хване за ръка, за да стана от масата. Сринах се и се разхилих до елхата, а той седна до мен.
— Май се налага да ти помагам, а? — предложи той и ми подаде малка, красиво опакована правоъгълна кутийка.
— Не! — възразих категорично и я сграбчих. — И сама ще се справя, благодаря.
Отне ми много време и още няколко чаши вино, докато отворя всички подаръци: няколко компактдиска от хора, за които не бях и чувала, гривна, която проблясваше на китката ми, нова кожена чанта и сребърна писалка с името ми, гравирано отстрани. Лий запали свещи до камината. Пиеше виното си далеч по-бавно от мен. Той също си отвори подаръците. Неговите бяха по-малко от моите, защото аз получих и от приятелки. Наблюдавах го как ги отваря — предимно дрехи, няколко одеколона и нов телефон. Изглеждаше доволен; много доволен. Или виното замъгляваше преценката ми?