После отворих кутия и намерих бельо, заровено сред куп тънка хартия. Трябваше, естествено, да го пробвам веднага. Започнах да се разсъбличам непохватно, свличах джинсите с безчувствени пръсти; наложи се той да ми помогне. Така и не успях да пробвам новото бельо, защото започнахме да се любим под неугледното коледно дърво, което бях украсила оскъдно с бели лампички и няколко стъклени топки.
Докато той проникваше в мен, се стараех да си поема дъх, а раменете ми се жулеха в килима. Чувствах се някак си не на себе си, повдигаше ми се, припомнях си всички мъже, с които се бях чукала безразборно при поредното излизане вечер да убия времето.
За момент съвършено ясно ми проблесна въпросът дали той е подходящият за мен. Не беше ли това просто поредната вечер след пиянство, която прекарвам с почти непознат мъж? Чукахме се на пода, а пръстите и устните ми бяха изтръпнали от прекалено много алкохол. Накрая, прекалено уморена да продължавам, симулирах оргазъм. Изчаках го да свърши, защото исках да остана сама, исках да спя, а и да повърна.
Лий сигурно долови неудобството ми и позабави темпо. Допря устни до бузата ми. Отворих очи. Стоеше над мен с неразгадаемо изражение. Косата му беше влажна от потта по челото; светлината от свещите хвърляше сенки по бузите му.
— Катрин — прошепна той.
— Да…
Очаквах да ме попита дали съм добре. Приготвих се да го даря с насърчителна усмивка, та най-сетне да свърши, а аз да отида да пия вода, да си легна и да гледам как стаята се върти.
— Ще се омъжиш ли за мен, Катрин?
Думите му напълно ме шокираха.
— Какво?!
— Ще се омъжиш ли за мен?
След това — часове по-късно — легнала в леглото с поредното пулсиращо главоболие, си дадох сметка, че идеалният отговор щеше да бъде да го бях целунала, да поема нещата в свои ръце и да го накарам да довърши онова, с което се бе захванал. Прилагайки подобна тактика на отлагане, щях да имам време да помисля. Но поради замъгленото си от прекалено много вино съзнание се поколебах малко по-дълго.
Той се надигна от мен и седна на дивана.
С мъка се изправих на крака.
— Може ли да си помисля? — попитах аз.
Лий ме гледаше втренчено и за мой ужас в очите му имаше сълзи. Той плачеше. Този корав тип, чиято работа бе да се бие с други типове по алеите, който ме дърпаше за косата така, че падаха цели кичури, и ми обясняваше, че жените обичат да се държат грубо с тях, плачеше истински.
— О, Лий, недей — седнах в скута му и започнах да бърша сълзите му с пръст. Извърнах главата му, за да го целуна. — Всичко е наред. Просто не го очаквах. Това е обяснението.
Подцених обаче степента на неговото смущение. След няколко минути той се облече и ме целуна за довиждане.
— Утре съм на работа — съобщи ми нежно. — Скоро ще се видим.
— Но, Лий, ти пи. Недей да шофираш.
— Ще тръгна пеша и ще взема такси.
Нали точно това исках преди малко: да си тръгне и да ме остави на мира. А ето че сега го нямаше. Внимавай за какво мечтаеш, Катрин, напомних си аз.
Внимавай.
Неделя, 23 декември 2007 г.
Докато си взема душ и посветя десет минути на агонията да реша как е най-подходящо да се облека за закуска с мъж, когото бях целунала снощи, надолу по стълбите се разнесе миризмата на пържени яйца и нахлу през прага ми.
Успях да заключа, да проверя веднъж вратата и да поема нагоре. Изпитах силно желание да се върна и отново да я проверя, но разчитах на факта, че ще прекарам известно време в компанията на Стюарт и това ще запълни ума ми с приятни мисли.
Беше оставил входната си врата отворена, но независимо от това почуках.
— Ехо?
— Насам — чух го да подвиква и проследих звука до кухнята в задната част на апартамента. Беше ярко осветена, защото през сводестите прозорци нахлуваше светлина. Беше украсил всекидневната: имаше коледна елха, а по прозорците — светлинки. Изглеждаше топло, уютно и подканващо. Върху холната масичка лежаха неделни вестници; на масата в кухнята вече имаше чайник с чай, няколко препечени филийки и буркан с мармалад от портокалови корички.
— Точно навреме пристигаш — обяви той.
Постави две пълни чинии, а аз се настаних срещу него и налях чая, добавих мляко в моята чаша и го докарах точно до любимия си цвят.
Необяснимо щастлива, не успявах да залича усмивката от лицето си. Стигаше ми, че съм тук, толкова близо до човек, с когото мога да прекарам деня. Беше ми направо трудно да дъвча, защото се усмихвах така широко. В един момент се престраших да погледна към него и видях, че ме наблюдава съсредоточено.