— Не съм казал подобно нещо.
— Как успяваш така непринудено да водиш неловки разговори?
— Вероятно защото по-често ми се налага да водя такива, вместо по-безобидни — засмя се той.
Разбрах, че каквото и да кажа, той има готов отговор, затова прехапах устни. Да ме гледа вторачено — в това също го биваше. Този път обаче спечели той; изплаших се, че ако го гледам прекалено дълго в очите, ще се разплача, затова си допих чая и решително оставих чашата на масичката.
— Наистина е по-добре да си вървя — заявих аз. — Благодаря за закуската. Беше чудесна.
Изпрати ме до входната врата.
— Винаги си добре дошла, когато решиш.
Стюарт беше прав; разбира се, че беше. Ставаше въпрос само за целувка, за непринуден разговор, за закуска… Докато проверявах вратата, прозорците, кухненските чекмеджета и всичко останало, си повтарях какво ми каза той и се питах кое точно ми е трудно да проумея.
Сряда, 7 януари 2004 г.
— Здравей, красавице.
— По дяволите, Лий, заради теб щях да получа сърдечен удар!
Потънах в прегръдките му, преди да завърша изречението. Намирахме се на студения служебен паркинг. Тръгнах си по-късно и очаквах единствено мъчително прибиране вкъщи сред задръстванията, а ето че той стоеше и ме чакаше до колата. Паркингът беше зле осветен и полутъмен.
Целуна ме бавно и нежно.
— Какво правиш тук? — попитах аз.
— Приключих по-рано и реших да те изненадам. Да отидем някъде.
— Нека първо се приберем, за да се преоблека.
— Изглеждаш чудесно както си.
— Не, сериозно. Цял ден бях на работа. Предпочитам да се преоблека…
— Влизай.
Държеше вратата на колата непосредствено зад моята отворена.
— Тази кола ми харесва — отбелязах аз, настанявайки се на седалката. — Какво стана с твоята?
— Идвам направо от работа — отвърна той. — Тази е служебна.
— Ясно. А каква точно е службата ти?
На това, естествено, не последва отговор. Изглеждаше елегантен в тъмния костюм и тъмносивата риза; беше и гладко обръснат. Запитах се дали наистина идва право от работа, или преди това се е отбил в гимнастическия салон. Отвън колата нямаше никакви отличителни белези, та да я правят различна от другите; вътре нямаше разхвърляни компактдискове, смачкани бележки от паркинги или разрешително, прикрепено към предното стъкло.
Бяхме се отправили извън града.
— Къде отиваме?
— На по-различно място.
Докато караше, сложи ръка върху бедрото ми, но не откъсна очи от пътя. Ненадейният контакт ме накара да потреперя от вълнение въпреки умората. Побутна полата ми нагоре и стигна до голата част на крака ми. За миг си помислих, че ще продължи нататък, но той спря там, високо върху бедрото. Поставих ръка върху неговата.
— Подранихме — отбеляза след време. — По-добре да спрем за малко. Какво ще кажеш?
Нямаше предвид, естествено, да спрем да се насладим на гледката, но все пак потърси относително приемливо място. Представляваше паркинг на върха на хълма; по-нататък се простираше парк, затворен нощем, но за щастие, не бяха заключили портата. Лий подкара по тъмния път сред дърветата и стигна до оголено място, откъдето се виждаха светлините на града в долината под нас.
Той освободи предпазния колан и огледа заобикалящата ни тъмнина. Друга кола бе паркирала в ъгъла; нямаше признаци вътре да има някого, макар да бе прекалено тъмно, за да се види ясно.
Независимо от спуснатите седалки в колата не беше удобно. Накрая се озовахме отвън, облегнати върху вратата — аз с пола, навита до кръста, и събути пликчета, а той — заровил лице в гърдите ми. Рошех косата му и треперех, но не бях наясно дали от студ, или от тръпка; петите ми потъваха в рохкавата пръст.
— Не е редно да правя това — промълви той шепнешком.
— Защо не?
Вдигна глава. В тъмното едва го виждах, но усещах тялото му до своето и различавах светлите кичури, които вятърът развяваше.
— Не можах да спра да мисля за теб. Цял ден се питах колко време ще мине, преди отново да съм с теб.
— Това е хубаво, нали? — попитах и го целунах по бузата.
— Не и когато трябва да се съсредоточиш върху нещо служебно — поклати глава той. — Все едно мамя. Не постъпвам така.
— В смисъл мамиш, все едно чукаш друга ли?
Засмя се.
— Не чукам никоя друга. Само теб. Когато съм с теб, не мисля за работата си и не е редно да мисля за теб, когато съм на работа. — Отдръпна се и си оправи костюма. От джоба на сакото извади черна топка плат. — Твои са, предполагам?