В колата беше студено; чудех се дали да не запаля двигателя, за да се сгрея, или поне да пусна радиото. За миг дори ми хрумна да отпраша към вкъщи и да го оставя тук с приятелите му. Ядосвах се не толкова заради провалената романтична вечеря, колкото заради начина, по който се разпореждаше с мен. Започнах мислено да се подготвям как ще го посрещна. Точно тогава случващото се — каквото и да беше — приключи.
Страничната врата на кръчмата се отвори със замах и последва истински хаос.
Седнах по-напред на седалката, за да виждам по-добре, но мигом се дръпнах назад, защото онзи мъж с раничката се затича към колата. По петите го следваше мъж с качулка, а зад него тичаше Лий. Лий извика нещо и се хвърли към мъжа с раничката. Двамата се строполиха на земята. В същия момент вратата отново се отвори и оттам изскочиха други двама мъже.
Припомняйки си всичко, признавам, че не разбрах какво става. Едва когато видях Лий да измъква от джоба си някаква гумирана жица и да завързва ръцете на мъжа отзад, а двама от неговите хора да връщат мъжа с качулката от пътя, най-после ме осени, че пред мен се разиграва арестуване.
Лий арестува мъжа с раничката.
Понеделник, 24 декември 2007 г.
През този ден всичко страхотно се обърка; крехкият ми свят се срина.
Свърших работа в четири. Бях насред кампания за набиране на персонал за изграждащото се в индустриалната зона ново складово помещение за продукцията на фармацевтичната компания, в която работех. Щяхме да открием склада през април и вече бяхме набрали почти целия управленски състав. Оставаше да се погрижим за бригадирите и изпълнителите. Предвиждахме повечето да са от околните райони. Обявите във вестниците щяха да излизат през първите шест седмици на новата година. В случай че не набавим достатъчно персонал чрез тях, щяхме да се обърнем към агенциите за трудова заетост.
Взех метрото до Кингстън Стрийт, на четвърт километър от вкъщи. Избрах заобиколния път отзад, за да проверя завесите, после щях да изляза на Талбот Стрийт и да стигна до входната врата. Съзнателно си наложих да пътувам с метрото два последователни дни по един и същи маршрут и да огранича проверките, доколкото ми е възможно. Сутрин начинанието ми отнемаше по един час — определено много по-добре, отколкото досега.
На няколко крачки от входната врата чух вик зад гърба си и се обърнах сепнато. Видях Стюарт да тича по Талбот Стрийт към мен.
— Рано си приключил — констатирах аз.
— Да, слава богу. Ти как си?
— Добре, благодаря.
Последва пауза. Питах се как ще проверя входната врата в негово присъствие.
— Е, ще дойдеш ли за по питие?
— Какво? Сега ли?
— Да, сега.
— Каня се да…
— Хайде, ела сега. Хайде.
Във входното антре на къщата ми позволи да проверя вратата веднъж, докато ме чакаше нетърпеливо.
— Тук за теб има бележка — посочи той масичката в антрето.
Стиснах зъби, раздразнена от прекъсването. Ако продължи да ми говори, проверката ще отнеме цяла нощ.
— Остави ме да свърша тук и тогава ще погледна.
Разбира се, точно когато приключвах с проверката, вратата на апартамент номер едно се отвори и госпожа Макензи се появи по пеньоар и чехли.
— Ти ли си, Кати?
— И аз — обади се Стюарт.
— О, чудесно е, че сте двамата. — Изгледа ме изпитателно, както правеше винаги, свареше ли ме да проверявам вратата. След това се размърда. — Е, ако стоя и ви зяпам цял ден, нищо няма да свърша.
Влезе си в апартамента и със Стюарт се спогледахме.
— И с теб ли постъпва така? — попита той шепнешком.
Кимнах и добавих:
— Не споменавай Коледа пред нея. Не обича празника.
— Разбрах. Допуснах тази грешка миналата седмица. Ето ти бележката.
Представляваше листче с предварително напечатано „Докато те нямаше“ и на него се мъдреше моето име. Сред квадратчетата, на които да отбележиш за какво става дума, беше изписано името „Сам Холандс“, номер на мобилен телефон, на стационарен и съобщение: „Моля звънете при първа възможност“.
Стюарт ми я връчи, преди да осъзная за какво става дума, и естествено, на този етап, при толкова прекъсвания, въобще не успях да проверя вратата както трябва. Налагаше се да започна всичко от самото начало.
— Вратата е заключена, Кати — промълви той внимателно, забелязал изражението ми. — Нали няма да стоим тук цяла нощ? Да отидем да пийнем по нещо при мен.