После се чуваше само моето запъхтяно дишане; усещах как потрепервам и за нищо на света не съумявах да се контролирам. Пръстите ми изтръпнаха, но беше прекалено късно; подът стремглаво приближаваше към мен.
Сряда, 7 януари 2004 г.
През целия път към вкъщи Лий почти не ми проговори.
Спря за момент и взе плик с пържени картофки от ресторанта на Проспект Стрийт. Стояха неотворени върху масата в трапезарията и от аромата им устата ми се пълнеше със слюнка, независимо че изцяло бях изгубила апетит. Седяхме на дивана, на тъмно. Настани се там и ме придърпа в скута си. Скована и вдървена като нацупено дете, вече дори не помнех точно за какво се сърдя.
— Трябва да поговорим за това — промълви той нежно.
Беше ме обгърнал с ръце и заровил лице в шията ми.
— Трябваше да го направим доста отдавна.
— Права си. Съжалявам. И се извинявам за цялата гадна история тази вечер.
— Кой е той? Мъжът с раничката?
— Една от мишените ни. Следя го от седмици. Представа нямах, че използва кръчмата като място за срещи, иначе не би ми хрумнало да те заведа там.
— Значи си полицейски офицер?
Той кимна.
— А защо не ми каза досега?
Последва пауза. Въпреки яда си започвах да омеквам. Той си играеше с ръката ми, преплиташе пръсти с моите, вдигаше я до устните си, за да целуне връхчетата на пръстите.
— Не очаквах това да се случи — повтори. — Не постъпвам така. Не се обвързвам с жени. С никоя не съм бил достатъчно дълго, за да се налага да й обяснявам каквото и да било. Никак не ми е лесно да говоря за работата си, да знаеш. През по-голямата част от времето действам под прикритие. Много по-лесно се справям, ако съм сам.
— Изглежда ми опасно — отбелязах аз.
— Вероятно ти се е сторило по-ужасно, отколкото е. Аз съм свикнал.
— Това ли прави и първата вечер, преди да се появиш тук, целият в кръв? Мислех, че си се сбил.
— Да, тогава не всичко мина по ноти. Но такива неща не се случват често. През по-голямата част от времето седя в кола и чакам нещо да стане или съм на инструктаж в задушна стая без прозорци, или отговарям на триста, че и повече имейли. — Размърда се и пъхна ръка зад гърба си. — Седя на нещо твърдо. Какво е?
Беше органайзерът ми. Хвърлих го на дивана заедно с чантата си, когато влязохме.
Освободих се от прегръдката му и се надигнах.
— Ще донеса пържените картофки. Искаш ли нещо към тях? Някакво питие?
— Не — чух го да отказва.
Сложих чайника да ври. Ако се нуждаех от нещо в момента, то определено беше чаша чай.
— Може ли да погледна? — попита той отдалеч.
След няколко минути донесох чашите с чай, а той беше запалил лампите. Тефтерът ми с ангажиментите беше в скута му и той прелистваше страниците.
— Какво правиш?
— Любопитен съм. Кои са всички тези хора?
На гърба на органайзера ми имаше прозрачен плик с множество визитки.
— Хора, които съм срещала по конференции и така нататък. Не е редно да ровичкаш там.
— Защо не? — попита той, но затвори тефтера и ми го подаде.
— Ръководя „Човешки ресурси“, Лий. Там има данни за персонала, служебни задължения и други такива. Затова.
Той се ухили.
— Добре. Картофките още ли са топли? Умирам от глад.
Понеделник, 24 декември 2007 г.
Съвземах се бавно. Лицето ми беше забито в пода, а миризмата на повърнато нахлуваше в ноздрите ми.
Почти веднага усетих как паниката отново ме завладява. Стюарт се опита да ме накара да дишам бавно. Държеше ме, милваше ме по лицето, говореше ми спокойно, но в началото не даде резултат; аз буквално не го чувах. Повърнах отново. За щастие съумявах да дишам и благодарение на това не припаднах повторно, но в някакво отношение ми се струваше, че това би било по-милостиво.
Накрая го чух:
— Върни се при мен. Дишай заедно с мен. Хайде, Кати. Не искам да се налага да викам помощ. Дишай едновременно с мен. Можеш да се справиш. Хайде.
Мина доста време, преди да се успокоя и да започна да го чувам и да разбирам какво ми говори. Даде ми чисти дрехи: негово долнище на анцуг и тениска, защото не искаше да ме остави сама в апартамента, а аз не бях готова да сляза долу. От слабост едва се държах на краката си. Той ми помогна да стигна до банята, остави ме да се съблека и да вляза в приготвената вече вана. Застана пред полуотворената врата и не спря да ми говори, докато аз треперех и се стараех да не се гледам и да не мисля за белезите по тялото си.