Имах чувството, че той отново е в главата ми. Или още не е, но изчаква. Неговият образ, срещу който се съпротивлявах, още беше тук. Бе изгубил част от натрапчивостта си, но сега…
Взех флакона с душгел за тяло на Стюарт, но ръката ми трепереше прекалено силно и той потече по китката ми във водата във ваната. Все пак успях да насапунисам ръцете си и да отстраня миризмата на повърнато от косата и тялото си. Ароматът на тела, странно познат, ми помогна да се почувствам малко по-добре. Наплисках си лицето с вода и си изплакнах устата.
— Мисля си за първия път, когато те видях — говореше Стюарт. Чувах гласа му, все едно е до мен, а той всъщност беше пред открехнатата врата. Седеше на пода в антрето, защото виждах протегнатите му крака. — Брокерът направо нахлу в сградата, а ти сигурно си проверявала вратата. Доста мръснишки го изгледа.
— Не помня… Наистина ли?
Зъбите ми тракаха, гърлото ме болеше. Нима бях крещяла? Чувствах се точно така.
— Да.
— Вратата беше отключена. Резето не беше пуснато.
Той се засмя.
— Горката ти. Как си се справяла, когато са оставяли вратата отворена? Боже. — Тонът му се промени. — И мен ме гледаше ужасена, защото прекосих прага точно когато проверяваше вратата. Помислих си, че не съм виждал по-красива разрошена разгневена жена.
Дръпнах запушалката на ваната с безчувствени пръсти. Заслушах се как водата изтича. Често бях чувала това бълбукане от леглото си долу и се питах защо ли се къпе в три сутринта.
— Не съм красива — възразих тихо, все още загледана в белезите по дясната си ръка и по-дълбоките в горната част на бедрата. Най-жестоките бяха още червени и ме сърбяха.
— Съжалявам, но остави аз да определя. Приключи ли?
Надигнах се колебливо и се загърнах с кърпата. Все още беше влажна от душа, който той си бе взел сутринта. Чувствах се напълно изцедена, лишена от всякаква енергия. Седнах на ръба на ваната и зачаках кожата ми да изсъхне от само себе си. Нямах никакво желание да докосвам тялото си.
— Нали не възразяваш да отида да сложа чайника да ври? — попита той. Гласът му ме накара да подскоча. — И си подай дрехите. Ще ги пусна в пералнята.
— Добре — съгласих се аз с едва доловим шепот.
Бях на път съвсем да си загубя гласа. Спомних си за времето, когато се беше случило. На следващия ден полицията се опитваше да ме разпитва, но аз не можех да говоря. Бях пищяла в продължение на три дни. Наложи се да минат няколко дни, та гласът ми да се възвърне и да бъда в състояние да отговарям. Дотогава, естествено, той им бе наприказвал какво ли не.
Облякох тениската и долнището на анцуга. Чувствах ги странни: бяха ми прекалено широки и се налагаше да придържам анцуга. Имах усещането, че съм полугола, защото ръцете ми не бяха покрити. Белезите бяха зловещи; не исках Стюарт да ги види. На вратата на банята висеше тъмносиня хавлия. Облякох я. Обгърна ме почти два пъти и стигаше до пода. Щеше да свърши работа.
Заварих го в кухнята. Пералнята се въртеше с моите дрехи. Долавяше се лека миризма на дезинфектант. Той постави чаша чай на кухненската маса и аз се настаних пред нея; босите ми крака опряха в плочките на пода. Никога не си бях събувала чорапите в неговия апартамент, да не говорим за другите дрехи.
— Искаш ли да поговорим? — попита той.
— Не съм в състояние — прошепнах аз.
— Ще ми кажеш ли какво ти съобщиха по телефона?
Замислих се над думите си, преди да ги изрека.
— Щели да го освободят на двайсет и осми.
— Мъжът, който те е нападнал ли?
— Да.
— Добре — кимна той. — Чудесно се справи.
Похвали ме сякаш съм ученичка, решила сложно математическо уравнение.
— Щял да остане в Ланкастър. Според нея нямало да дойде насам.
— Знае ли къде живееш?
— Не мисля. Местих се. Три пъти се местих. От онова време, освен полицията ме познава само един човек — Уенди.
— Дали Уенди е в опасност?
Помислих върху думите му известно време и поклатих глава.
— Едва ли знае, че сме станали приятелки. За пръв път говорих с нея, когато ме откри. После него го арестуваха. Тя обаче даде показания по време на процеса…