Точно обмислях дали да не си легна, независимо че нямаше да успея да заспя, когато на вратата тихо се почука. И после всичко се подреди, защото той отново се появи. Светлината в антрето огряваше лицето му и ясно виждах сълзите, цялата болка и наранената му душа. Залитна към мен и промълви:
— Извинявай, Катрин. Извинявай.
Прегърнах го и го придърпах навътре, като го целувах нежно. Беше замръзнал; явно беше вървял километри. Съблякох го и го натиках под душа. Почти се повтори първата нощ, когато дойде вкъщи с кръв по веждата и три счупени ребра.
— Извинявай — прошепна отново той, сгушил се до мен в леглото, за да се сгрее.
— Няма защо, Лий. Ти се оказа прав. Не се държах добре. Извинявай. Никога вече няма да се повтори.
След това ме люби. Беше изключително нежен.
Часове по-късно лежах в тъмнината на спалнята, заслушана в равномерното му дълбоко дишане. Най-после прошепнах въпроса, който се въртеше в главата ми, откакто за пръв път видях очите му:
— Кой ти разби сърцето, Лий? Коя беше?
Забави отговора си дълго. Дори помислих, че е заспал. Но накрая прошепна, все едно изричаше заклинание:
— Наоми…
На следващото утро не помнех откъде са синините по ръцете ми, но не бях забравила името; нито начина, по който го произнесе — с благоговение и въздишка.
Вторник, 25 декември 2007 г.
Качих се отново горе. Още преди да вляза в апартамента, чух гласове. Вратата зееше отворена — това би ме побъркало, но нали не беше моят апартамент?
Стюарт се суетеше в кухнята. Затворих плътно вратата след себе си, насочих се към него по коридора, а той спря насред изречението и ме погледна.
Завих зад колоната и там най-после видях Алистър Ходж.
— Ха! Ти трябва да си небезизвестната Кати! Много съм слушал за теб. Как си, скъпа?
— Добре, благодаря. Приятно ми е да се запознаем.
Протегнах ръка, а той ми подаде чаша вино. Мигом си помислих, че ще трябва да приемам нещата непринудено.
— Ела и седни до мен, скъпа, и да видим дали ще намерим празнична музика.
Хвърлих поглед към Стюарт през рамо, докато Алистър ме отвеждаше в пространството, отредено за всекидневна. Той ми се усмихна, намигна ми и отново се захвана с готвенето.
Алистър, добре сложен мъж с преждевременно побеляваща коса като мен, имаше огромен корем, който напираше под памучната риза и висеше над колана на кафявите му панталони. Независимо от обиколката на талията изглеждаше пъргав и с лекота се надигна от дивана, за да отиде и да подбере още компактдискове от колекцията на Стюарт.
— Стюарт, момчето ми, нямаш много коледни песни.
— Виж дали не дават по телевизията — подсказа Стюарт.
— Признавам, че и аз нямам — подметнах аз.
— Колко жалко. Въобще не се чувствам коледно, ако няма коледни песни.
Започна да прехвърля каналите. Най-после попадна на хор от момчета, които пееха като ангелчета с широко отворени уста.
Почувствах как бузите ми пламват, макар да бях изпила само половин чаша вино.
— Как е рамото ти? — подвикна Алистър.
— По-добре. Вече се оправям.
Алистър се наведе съзаклятнически към мен.
— Каза ли ти какво се случи?
— Ритнал го пациент — отвърнах аз.
— О, значи не знаеш цялата история. Трябваше да се досетя. Той е нещо като герой, нашият доктор Ричардсън. Усмирил пациент, който проявил агресия към медицинска сестра. Съборил мъжа на пода…
— Преувеличава — прекъсна го появилият се изневиделица Стюарт и започна да допълва чашите ни.
— … и го държал прикован, докато не пристигнала помощ.
Погледнах Стюарт.
— Обикновено не е толкова опасно — обясни той. — Повечето ми пациенти са прекалено нещастни. Не намират сили дори да се помръднат. Обикновено не попадам на побойници.
Алистър вдигна вежди. Гледах ту единия, ту другия.
— Хайде, Ал, стига сме говорили за работа. Кати едва ли държи да чуе всички ужасни подробности.
— Каза ли ти за наградата си?
— Не — отвърнах аз.
Стюарт изръмжа недоволно и се върна в кухнята.
— Дадоха му наградата „Уейли“ за изследванията му при лечението на депресия при млади хора. Той е първият психолог от Великобритания, който я получава. В отделението се гордеем изключително много с него. Добре, добре. Ще млъкна по въпроса за момента. Бях сигурен, че не си й казал, Стюарт. Затова го споменах.