— В едно отделение ли работите? — попитах аз.
— Не, вече не. Аз съм в Центъра по натрапчиви разстройства и травми. В съвсем друга сграда съм. Стюарт е в клиниката по депресия, поема и спешни случаи. Започна обаче работа при мен. Бляскав специалист е.
— Чувам те — провикна се Стюарт откъм кухнята.
— Знам, момчето ми, затова говоря такива ласкави неща.
Алистър се загледа в концерта, който излъчваха от Кингс Колидж, Кеймбридж, а аз отидох да проверя дали Стюарт се нуждае от помощ при готвенето.
— Да помогна с нещо?
— Не. Всичко е под контрол.
Накрая все пак ме натовари със задачата да подредя масата, достатъчно малка за двама, да не говорим за трима. Отворих нова бутилка вино, защото изпихме първата. Алистър беше донесъл ръчно направени пакетчета с късмети. Разпределих ги по местата и пак седнах при него.
По едно време вече почти припадах от глад, а уханията от кухнята ме опияняваха.
Стюарт обяви:
— Готов съм!
Вечерята беше изумителна. Стюарт беше приготвил еленски бут в гъст зеленчуков сос, печени картофи с пащърнак и йоркширски пудинг. Месото буквално се топеше в устата. От изпитото вино ми стана топло и се почувствах леко опиянена.
Захванахме се с късметите, смяхме се на находчивите послания, пихме още вино и накрая към шест вечерта изядохме десерта, макар всички да бяхме преяли солидно. Алистър се вземаше допълнително от всичко; със Стюарт се споглеждахме и се усмихвахме, все едно споделяме наша си шега.
Накарах Стюарт да седи на дивана, докато ние с Алистър раздигаме и измием съдовете. Той обаче не се задържа дълго там. Само след няколко минути се настани до кухненската маса, за да ни наблюдава и да участва в разговора. Щастливо описвах на Алистър какво е да работиш във фармацевтичната индустрия и да набираш персонал за бъдещ склад. Звучеше ми скучно в сравнение с отделенията за душевноболни, но те и двамата ме слушаха внимателно. Стюарт наряза малко еленски бут и го зави във фолио, за да го даде на Алистър за вкъщи.
Когато всичко беше разчистено, направих чай. Отдавна се бе стъмнило, а заваля и дъжд, който гневно се изсипваше върху прозореца. Хубав ден да си стоиш у дома.
— Обядът беше възхитителен. — Алистър си погали корема, все едно е трофей.
— Радвам се — отвърна Стюарт, — макар обедното време отдавна да мина.
Алистър се бе настанил самодоволно на дивана помежду ни.
— Няма да се бавя още дълго — увери ни той и ми намигна съзаклятнически. — Сигурно двамата предпочитате да останете насаме.
Усетих как бузите ми пламват, а Стюарт се прокашля.
— Ние сме просто приятели — вметнах бързо аз.
— Естествено — съгласи се Алистър с широка усмивка.
— Днес автобусите редовни ли са? — попита Стюарт небрежно.
— Малко по-нарядко са — отвърна Алистър. — Не е честно, защото е редно хората да се придвижват лесно, независимо дали е Коледа, или не.
— Ще успееш ли да се прибереш вкъщи?
— А? О, сигурно. Предполагам…
Последва дълга пауза.
— Май е най-добре да си вървя — обявих ненадейно аз.
Изведнъж изпитах ужасното чувство, че по някаква причина Стюарт се старае да се освободи от Алистър. Изпихме три и половина бутилки вино и стените на стаята вече се поклащаха плавно. Ами ако се строполят върху нас? Сетих се как предишната нощ спах на дивана му, завита с неговата завивка и облечена в неговите дрехи.
— Какво те чака утре, Ал? — попита Стюарт в поредния си опит.
— Боже, лудо наваксване с писмените доклади. Трупат се като лавина.
— Тогава не е хубаво да закъсняваш.
— А? — Алистър го погледна. — О, да, разбира се. Наистина е време да си вървя. Боже, колко ли е часът? — Изправи се изненадващо бързо. — Е, скъпа, очаквам да се видим в най-скоро време, нали?
— Да, предполагам…
— Направо нямам търпение…
С пламнали страни намерих палтото му, а Стюарт му подаде чантата. Увери го, че следващата седмица ще се видят и ще пият кафе, за да обсъдят някои случаи. Преди да се усетим, Алистър стоеше извън вратата, а Стюарт тръгна да го изпраща до долу. Аз пристъпвах от крак на крак в кухнята, като внимавах да не се подхлъзна.
Чувах гласовете им да долитат от входното антре.
— Превъзходен обяд, Стюарт. Направо първокласен… Благодаря за поканата…
— За мен беше удоволствие, наистина…