— Слушай, скъпа, трябва да бягам. Звънни ми през уикенда, чу ли?
— Непременно. Забавлявай се. И умната.
— Слушам. Чао засега. Чао — повтори тя и изчезна.
Сряда, 26 декември 2007 г.
Карай да върви.
Толкова пъти проверих апартамента през последните двайсет и четири часа, че направо се скапах, за да продължа. Не настъпи обичайното облекчение, но и паниката не ме завладя. Мислех за Стюарт и се питах дали съм провалила всичко; чудех се дали единственият приятел, който имам, ще ми проговори отново.
Той не разбираше. Как да разбере? Нямаше и най-бегла представа.
Във всеки случай можеше да се каже, че му правя услуга. И той беше наранен от предателството на Хана. Не му трябваше друга мъчителна връзка с жена като мен.
Сутринта чух гласове някъде от сградата. Припълзях до вратата и се напрегнах да чуя по-ясно. Стюарт и госпожа Макензи разговаряха долу.
— … стой на топло.
Не долових какво му отговори тя. Двамата не спираха да говорят и почти не правеха паузи между изреченията. Замислих се дали да не отворя вратата, за да ги чувам, но после щеше да се наложи да проверявам пак.
Чух я да се смее; и Стюарт се засмя.
— Нещата доста са напреднали оттогава, нали? — попита той.
Отново прозвуча госпожа Макензи. Отделни думи, фрази…
— … да не те бавя… имаш работа…
И Стюарт:
— Ако ти трябва нещо, кажи. Насреща съм…
Тръгна да се качва нагоре. Притиснах се към вратата, без да дишам, и надзърнах през шпионката. Нима проверявах дали наистина е той? Или просто отчаяно се нуждаех да го видя, да се уверя, че е добре?
Фигурата му попадна в полезрението ми, но размазана от шпионката. Носеше торба с провизии, от която стърчеше франзела. Исках да спре, да се поколебае, да хвърли поглед към вратата ми, ала той не направи нищо подобно. Продължи към втория етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж.
Понеделник, 2 февруари 2004 г.
Щастието ме обзема и напуска като призрачен полъх. Целия януари се лашкам между желанието Лий да се върне от работа, защото ми липсва, и копнежа пак да се върне на работа.
Отворих вратата и веднага ме обсеби мисълта, че отново е влизал и е размествал вещите ми. Отнякъде долиташе особено ухание, усещаше се течение. Къщата беше хладна и странна. Извиках: „Ехо? Лий?“, макар да знаех, че е на работа, защото междувременно ми беше пратил няколко съобщения. Все пак не изключвах възможността да се е прибрал по-рано, за да ме изненада. Придвижвах се предпазливо из жилището, опасявайки се да не би да се крие някъде и да изскочи внезапно.
Не беше разхвърляно, както изглежда ограбена къща. Едва когато осъзнах, че лаптопът ми е изчезнал заедно с батерията, погледнах към френските прозорци — бяха леко открехнати. Дръжките отвън бяха повредени, сякаш някой бе използвал бормашина.
Извадих телефона от чантата си и набрах номера на Лий.
— Здрасти — обади се той. — Какво има?
— Някой май е влизал в къщата ми — отвърнах аз.
— Какво?!
— Задната врата беше отключена, лаптопа ми го няма.
— Къде си сега?
— В кухнята. Защо?
— Не пипай нищо. Иди и изчакай в колата, чу ли? Сега ще дойда.
— Да звънна ли на полицията?
— Аз ще се обадя. Там съм след минути. Добре ли си, Катрин?
— Да, да… Добре съм.
Седнах в колата и усетих как се разтрепервам. Заплаках. Не заради лаптопа, а защото някой бе влизал, бърникал беше в нещата ми. Можеше дори още да е вътре.
Патрулната кола пристигна малко преди Лий. Бях насред обясненията си какво се е случило, но той стисна ръката на офицера и двамата влязоха вътре, а мен ме оставиха в колата. След половин час пристигна подвижна полицейска лаборатория. Служителката ми се представи, ала аз тутакси забравих името й. Влязох в къщата с нея и й показах разбитата брава и масата в трапезарията, където беше стоял лаптопът.
Скоро след това Лий и униформеният полицай слязоха от горния етаж. Последваха много ръкостискания, смях и най-накрая офицерът си тръгна.
Докато жената снемаше отпечатъци от различните повърхности, аз й направих чаша чай. Не схващах никаква последователност в действията й.
Най-после тя си тръгна и аз отново се разплаках.
— Съжалявам — промърморих, докато Лий ме вземаше в прегръдките си.
— Всичко е наред — промълви той. — В безопасност си. Аз съм тук.