Взех телефона и се обадих в службата. Досега изобщо не бях ползвала болнични, но днес щях да направя изключение. Нямаше начин да изляза от жилището си.
В продължение на половин час устоях на изкушението отново да направя проверка, но после реших, че се налага да дръпна завесите, и отново започнах. За щастие трябваше да спра в осем, за да приготвя задължителната чаша чай.
Седнах на дивана с чая и си взех книгата — една от онези, които Стюарт ми препоръча за ОКР. Авторът препоръчва да се конкретизират всички потребности, всички самоналожени правила и да се изброят по важност. Взех си органайзера, лист хартия и химикалка.
Отне ми дълго време, но след много старателно обмисляне, много зачеркване и след като няколко пъти започвах отначало, накрая списъкът ми изглеждаше така:
ПОТРЕБНОСТИ
Да проверявам входната врата на къщата.
Да проверявам прозорците и завесите.
Да проверявам вратата на апартамента.
Да проверявам кухненското чекмедже.
ДА ИЗБЯГВАМ
Червени дрехи.
Полицията.
Места с много хора.
РЕЖИМ
За пиенето на чай.
За пазаруването на четни дати.
За броенето на крачки.
Несъмнено входната врата на къщата заемаше челното място. Хрумна ми, че откакто Стюарт се нанесе, май прехвърлих тази отговорност върху него. Запитах се дали ще съумея да се измъкна постепенно, като прехвърля част от задълженията върху него, но същевременно се тревожех дали не е донякъде нечестно.
Погледнах часовника. Осем и половина.
В колко часа освобождават затворниците? Дали вече е на свобода? Как ли изглежда? Разполага ли още с пари? Къде ще отиде?
Затворих очи и се насилих да мисля за друго.
Колко време ще мине? Кога ще ме открие? Опитах се да си представя как напуска затвора и отива някъде; в дома на приятел например. Положително продължава да има купища приятели. Или навярно ще си намери друго момиче. Не е изключено времето, прекарано зад решетките, да го е променило. Може да не тръгне да ме издирва.
Сега вече направо лъжех себе си.
Щеше да тръгне да ме издирва; беше само въпрос на време.
Едва успях да стигна до банята и отново повърнах. Усещах единствено болка.
Вторник, 24 февруари 2004 г.
Обирът промени много неща за мен. Никога след това не се почувствах в безопасност, дори когато Лий беше с мен. Когато отсъстваше, когато излизах из града, бях на работа или пътувах с колата към офиса или към вкъщи, имах чувството, че ме наблюдават. Когато оставах у дома сама, не ме напускаше усещането, че и друг е в къщата.
Не ми помагаше и фактът, че установявах липсата на все нови и нови вещи. Ако не беше обирът, бих решила, че съм забравила къде съм ги оставила, но ставаше въпрос за рядко използвани неща, затова знаех къде ги държа. Паспортът ми например. Стоеше в стара чанта в дъното на гардероба заедно с портфейл, пълен с евро, който също беше изчезнал. И мой стар дневник. Представа нямам защо са го взели, но го нямаше. И старият ми мобилен телефон, който дори не работеше — бях го оставила на полицата с книги във всекидневната.
Всеки път изпитвах чувството, че обирът се повтаря.
Според уверенията на Лий било често срещано явление при такива обири. Обикновено хората не били наясно какво точно е взето. Спомена и за серия обири в моя квартал напоследък, при това в някои къщи били нахлували не само веднъж.
Когато не работеше, оставаше при мен всяка нощ. Понякога се появяваше ненадейно дори когато работеше — влизаше, без да звъни, и ме плашеше до смърт. Една нощ се прибра доста мръсен, а дрехите му воняха, все едно е спал на открито. Съблече се във всекидневната, остави ги на купчина и се качи горе, за да вземе душ.
Когато се появи отново долу, миришеше по-приятно, а и изглеждаше доста по-приятно. Приготвих му вечеря, после ме люби във всекидневната нежно, внимателно и с любов. Слушаше ме, докато разказвам безсмислени подробности от случки в службата, отмяташе косата ми от поруменелите ми страни, целуваше ме по потното чело и ми повтаряше, че съм най-красивото нещо, което е виждал от цяла седмица насам. После пак облече мръсните дрехи и изчезна в нощта.
Последваха нови два дни без него; никакъв знак, никаква дума, никакво позвъняване. Във вторник се върнах по-рано от работа. Отново ме обзе чувството, че някой е влизал вкъщи. Представа нямам какво ме наведе на тази мисъл; вратата беше здраво заключена два пъти, прозорците — плътно прилепнали към касата, но жилището излъчваше нещо странно. Проверих всичко, преди още дори да си сваля палтото, търсех да забележа кое не е на мястото си. Не открих нищо подобно. Или си въобразявах нечие чуждо присъствие и усещането, че Лий е идвал, или просто ми се искаше да съм си го въобразила.