— Очаквах да си попаднала на подходящ човек — не се предаваше тя.
— Не — отвърнах аз. — Но не е страшно, наистина. Предпочитам да съм сама.
Каролайн ме потупа по ръката, при което остави трохи от кифлата си по моята.
— Убедена съм, че не е страшно — увери ме тя. — Знаеш ги мъжете. На моменти са болезнено чувствителни.
Не съобразих какво да й отговоря и затова отпих от чая си.
— Не си ми разказала за Паоло — смених темата аз. — Млад и невероятно привлекателен ли е?
— Няма да се впускам в подробности, но ще ти кажа следното: сервитьор е в хотела, беше ми подръка и не се налагаше да оставям майка с децата за повече от час. Милата, все си мислеше, че съм с Миранда. Коя е Миранда ли? Момиче, с което се запознахме там. Беше адски забавно.
Върнахме се в офиса. Изкачвайки се по стълбите, мислех за Стюарт. Ужасно ми се искаше вече да се прибирам.
Петък, 27 февруари 2004 г.
Към девет часа в петък вечер излязохме с Лий в града. Обеща по-късно да отскочим до „Ред Дивайн“, за да се срещнем с момичетата, които също бяха излезли да се забавляват.
Не ми се беше случвало да очаквам с подобно нетърпение някоя вечер, но същевременно и я ненавиждах. Най-накрая щях да видя как изглежда „Ред Дивайн“, щях да прекарам вечерта в танци, приказки и смях с приятелите си, но в същото време Лий щеше да е неотлъчно до мен. Исках да съм с него, но не и тази вечер.
Отидохме в клуба някъде след единайсет. Опашката се точеше почти до Бридж Стрийт, но нощният портиер зърна Лий и ни махна да минем през входа за специални гости. Последваха доста ръкостискания и потупвания по раменете. Лий размени общи приказки с пет-шест горили, облечени в костюми, които пазеха входовете. Аз си държах устата затворена и стоях чинно настрана, потреперваща от студ.
Този път не спорихме какво ще облека тази вечер. Избрах къса черна рокля с тънки презрамки и диамантена украса около подгъва. Той ме погледна и каза:
— Може да излезеш облечена така, стига да си с чорапогащник.
Стори ми се справедливо, пък и беше прекалено студено, за да съм по чорапи.
Свалих си сакото и го оставих на гардероба. Лий се върна да поприказва с още някого на вратата — току-що пристигнал нисък мъж с брада. Взех го за собственика. Бях виждала снимката му във вестника. Бари ли се казваше? Брайън? Нещо подобно.
Замислих се дали да не мина през огледалните врати, откъдето долиташе шум, музика и топлина, за да намеря момичетата, да си поръчам питие и да започна да разпускам без него, но не се реших. Най-добре беше да го изчакам.
След известно време той дойде при мен, взе ме под ръка, целуна ме по бузата и ме преведе през красивите огледални врати.
Клубът беше огромен, с няколко зали, дансинги и барове, разположени на странни места, поради което, макар и голям и препълнен с народ, притежаваше странна интимност. Доста от първоначалната архитектура на църквата беше запазена; край стените имаше столове, арки отвеждаха от зала в зала. И както бе споменала Силвия — над един от баровете имаше голям осветен витраж. Оттам пространството се разширяваше към основния кораб, а диджеят седеше в някогашния амвон. Невероятни звуци, светлини и танцуващи хора изпълваха помещението. Достатъчно високо, за да не могат да бъдат докоснати, се вееха обвити в червено люлки. Две танцьорки в червени трика се люлееха напред-назад, спазвайки основния ритъм на музиката. Най-горе в това пространство имаше балкони; хора с питиета в ръка стояха облегнати на хромираните парапети и наблюдаваха танцуващите.
Докато си пробивахме път през навалицата, а сърцето ми пулсираше с ритъма на оркестъра, непрекъснато се оглеждах за момичетата. Лий не пусна ръката ми, докато не стигнахме до един по-тих бар, където купи питиета за двама ни. Застанала с гръб към него, се оглеждах за място, където да потанцувам и да се отпусна.
Някой ме потупа по рамото. Оказа се Клер. Прегърнах я радостно.
— Тук е страхотно, нали? — извика тя възторжено в ухото ми.
— Да, така е. Къде е Луиз?
Клер сви рамене и небрежно посочи към основния дансинг.
— Къде е Лий? — попита тя на свой ред.
Посочих зад себе си на бара. Той беше забелязал Клер и правеше знак „искаш ли питие?“.