— Катрин? — чух гласа на Луиз. Последва потропване по вратата. — Вътре ли си, скъпа? Пусни ме да вляза. Добре ли си?
Протегнах ръка и дръпнах резето. Тя влезе, видя лицето ми и затвори вратата. Приклекна пред мен, взе ръката ми и се опита да спре треперенето.
— Какво има, скъпа? Какво става?
— Просто… Просто не ми е добре — разридах се отново аз.
Тя ме прегърна и лицето ми потъна в косата й. Миришеше на парфюм, на лак за коса и пот. Хем я обичах, хем ми се щеше Силвия да е на нейно място.
— Всичко е наред, всичко е наред — повтаряше тя и нежно ме люлееше. Откъсна още тоалетна хартия и избърса лицето ми. — Искаш ли да доведа Лий? Или да го помоля да те откара вкъщи?
Така силно поклатих глава, че кабинката се завъртя пред очите ми.
— Не! Ще ми мине. Трябва ми само минутка.
Луиз отметна косата от лицето ми и се опита да ме погледне в очите.
— Какво ти става, скъпа? Не си на себе си. Какво има?
— Нищо не е наред — успях да промълвя и отново избухнах в ридания. — Не… Не… Не издържам вече.
Ново потропване на вратата.
— Лу? Аз съм. Пусни ме.
Беше Клер. Луиз отвори и Клер също влезе. Едва се намести, но успя да затвори. Трите стояхме натъпкани в кабинка, предназначена за един човек. Отдавна не ми се беше случвало. От мисълта, че съм отново с приятелките си, се усмихнах вяло.
— Ето, така е по-добре — обяви Клер. — Имаше нужда от мен, нали, скъпа? Луиз, ти не си в състояние да се справиш. Ела насам, мила.
Избута Луиз и ме притисна към огромните си, стопроцентово истински гърди и едва не ме задуши.
— Остави я. Едва диша, не виждаш ли?
В този момент и трите за малко не прихнахме. Спрях да плача и вече не ми се повдигаше. Трите се прегърнахме, отворихме вратата и се изнизахме навън.
— Редно е да се пооправим малко — прецени Луиз и извади гримове от чантата си.
И двете хвърлиха критичен поглед върху размазания по лицето ми грим.
— Е, какво има? — попита Клер. — Знаеш, че можеш да ни кажеш. Каквото и да е, скъпа, ще го преодолеем.
— Ами не знам… Не съм сигурна… В службата е кофти. През цялото време се чувствам уморена. Напоследък не спя особено добре… А и Лий. Никак не съм сигурна с Лий…
— Какви са тези белези?
Клер държеше китките ми и гледаше червените белези по тях. Там, където ги бе притискал към грубата мазилка, имаше издайнически драскотини и засъхнала кръв.
— Нямам представа. Сигурно съм се одраскала някъде.
Двете си размениха многозначителен поглед, а аз стоях неподвижно и чаках Луиз да нанесе очната линия на клепача ми.
— Ето. Красива си както обикновено — обяви тя и ме завъртя към огледалото.
За миг не се познах.
— Хайде. Лий сигурно се пита какво правим тук — подкани Клер. — Казах му, че съм тръгнала да те търся.
— Той ни чака? — смаях се аз.
— Да, отпред. Дойде да ми каже, че ти е прилошало.
— О…
Нямах сили да помръдна.
— Голям късмет извади с него, Катрин — изкоментира Клер и се приближи да ме прегърне. — Дяволски привлекателен е и очевидно много те обича. Ще ми се и аз да имах някого като него.
— Понякога… ми идва в повече — промърморих аз.
Преддверието на тоалетната продължаваше да е пълно с жени. Викаха и се бутаха една друга.
Луиз ме целуна по бузата.
— Нали всички винаги сме мечтали точно за нещо такова? Някой да те гледа честно в очите. Някой, който да стои и да те чака пред тоалетната. Прекалено много свикнахме с отрепки, дето не им пука, Катрин. Сега си с човек, на когото не само му пука за теб, но и за когото си от първостепенно значение. За него светът не съществува без теб. Не си ли даваш сметка колко е прелестно? Намерила си страхотен тип.
Не знаех какво да отговоря, разбира се, но и те не очакваха да кажа нещо. Вече се бяха отправили към вратата на тоалетната, където — както уточниха — чакаше той.
Лепнах на лицето си най-жизнерадостната усмивка, на която бях способна, и поех след тях, като се питах какво ли ще последва и как ще успея да сведа до минимум уврежданията.
Събота, 12 януари 2008 г.
Със Стюарт вървяхме към метрото. Беше съвсем рано — още не се бе развиделило, а понеже беше събота, улиците бяха пусти. Двамата бяхме станали преди час и вече бяхме излезли от къщата.