— Мислех, че не ми говориш — обадих се аз най-накрая, стараейки се да не изоставам от него.
Зъбите ми тракаха.
— Какво? — изненада се той. — Откъде ти хрумна?
— Опасявах се да не ми се сърдиш, задето си тръгнах на Коледа.
— А, това ли? Не се сърдя. Вероятно бях пил прекалено много вино. Пък и няма значение. Беше толкова отдавна.
Предишната вечер ми прати съобщение. Първото от онова „Карай да върви“ насам.
К., имаш ли някакви планове за утре? Ако не, ще те извела. Бъди готова в 7 сутринта. С., х
Половин час по-късно бяхме на гара „Виктория“ и гледахме електронното табло. Стоях наметната с огромното яке на Стюарт, съвсем подходящо за изследване на Арктика. Температурите все още бяха минусови, а аз не успявах да се стопля. Якето стигаше до коленете ми. Вероятно приличах на хлапе, но поне престанах да треперя. Той ми нахлузи още плетена шапка и подплатени ръкавици.
Най-после започна да се развиделява; бледото зимно слънце отвън осветяваше краищата на тъмните сиви облаци. Толкова рано в събота гарата все още беше тиха; забелязваха се неколцина туристи, а няколко смели гълъба налитаха на всяка паднала троха. Самотен чистач лъскаше пода с машина. Известно време го наблюдавах. Стори ми се, че нарочно се вре в хората, застанали пред огромното табло, вдигнали глави нагоре в очакване на информация; приближаването му ги принуждаваше да си вземат багажа и да се отместят.
— Перон четиринайсети — обяви Стюарт. — Хайде.
Във влака беше топло. Седнахме един срещу друг и почти веднага се наложи да сваля якето и шапката. Стюарт ги натика в отделението над седалките. Аз останах по пуловер.
— Ще се наложи да разнасям якето цял ден — отбелязах.
— Не, почакай. Ще бъде ветровито. Няма да съжаляваш, че го взехме.
Оказа се прав, разбира се. Беше студено и на гарата в Брайтън имаше течение; докато се спускахме по хълма към морето, вятърът ставаше все по-силен. Докато стигнем до брега, вече бях дръпнала и качулката над плетената шапка, а Стюарт ме държеше здраво за ръката, за да не ме отвее вятърът. Морето беше сиво и свирепо; капки пяна и вода се забиваха като иглички по лицата ни. Впечатлени от мощта му, останахме известно време вкопчени в синия парапет, който ни разделяше от стихията долу.
Стюарт каза нещо, но не го чух, защото вятърът грабна думите от устата му и ги отнесе далеч. После ме хвана за ръка и потърсихме подслон сред виещите се улички.
Беше рано, но магазините гъмжаха от народ — мнозина искаха да се възползват от януарските разпродажби. Придърпах Стюарт в спортен магазин и си купих по-малка синя шапка, комплект с безплатни ръкавици. Така върнах на Стюарт неговите. Разхождахме се известно време. В тази част на града имаше голямо оживление заради многобройните магазини по тесните улички, а и вятърът тук не духаше така силно, та атмосферата беше почти спокойна.
Аз обаче очаквах всеки миг да зърна Лий.
Вече ми се бе привидял на няколко пъти: във влака се разминахме с мъж, облечен в обемисто синьо яке и с къса руса коса. Така и не видях лицето му, но силуетът му ме стресна. Докато наблюдавахме бушуващите води при кея, минаха мъж и жена, които разхождаха куче. Изключено беше да е с жена и куче, но независимо от това почти ми прилоша.
Наближаваше десет часът — време за чай. Намерихме кафене на малък площад, където музикант свиреше с ръкавици без пръсти на акустична китара. Свиреше сам. Никакви барабани или група не подкрепяха рокаджийската му песен. Поръчахме си чай, седнали на маса от тъмно дърво с пейки от двете страни в ъгъла. Именно тогава влезе мъж и се насочи към задната част на кафенето; мина край нашата маса. Сгуших се на мястото си и извърнах глава.
— Какво? — попита Стюарт. — Какво има?
— Извинявай, нищо — съвзех се аз. — Какво каза?
— Мъжът ли те стресна? — попита той тихо.
— Добре съм, честно — кимнах и май успях да го уверя. — Извинявай.
— Как каза, че му било името?
Не му отговорих веднага. Извърнах поглед и се опитах да преценя дали съм готова за това, дали мога да го споделя. Той не преставаше да ме гледа с нетрепващ поглед. Нямаше да ме остави на мира; нямаше да ме насилва да бързам, но нямаше и да ме остави на мира.
— Лий — промълвих аз. — Името му е Лий.
— Лий — повтори той. — И имаш чувството, че го виждаш ли?