— Да — отвърнах аз, загледана в юмрука си, сврян в скута ми; ноктите се впиваха в дланта ми.
— Не се притеснявай — насърчи ме той. — Това е част от възстановяването.
— Виждах го дори когато още беше задържан. Затова не излизам често.
Той ми се усмихна.
— Не бива да прогонваш тези мисли. Не им се съпротивлявай. Остави ги да идват, приеми ги, но не се чувствай виновна или зле заради тях. Това е част от процеса. Ако им се съпротивляваш, ще стане по-трудно. — Хвърли поглед през рамо към мъжа, когото бях видяла. — Той чете вестник. Защо не се увериш сама?
За миг погледнах Стюарт, сякаш е полудял. Изражението му не се промени.
— Аз съм тук — напомни ми той. — В безопасност си. Хайде, погледни го.
Без да вярвам съвсем, че го правя, извърнах глава и погледнах към дъното на заведението; видях още маси от тъмно дърво; двойки седяха като нас, семейство с две деца ядеше сладолед и най в дъното се бе разположил мъж със светла коса, димяща чаша пред себе си и брой на „Дейли Експрес“.
Дъхът ми секна и инстинктивно изпитах желание да се обърна и да се скрия. Но продължих да го наблюдавам. Не беше той; вече знаех, че не е, но това не намаляваше страха или внезапната паника. Ясно виждах обаче, че не е той: беше по-възрастен, косата му — по-скоро сива, отколкото руса, с бръчки около очите, с по-слабо лице и не така широкоплещест като Лий; всъщност без якето щеше да изглежда направо кльощав.
Явно усети вторачения ми взор и вдигна поглед от вестника. За миг очите ни се срещнаха и той се усмихна. Да, усмихна ми се. Внезапно прозрях, че въобще не прилича на Лий. Просто един непознат дружелюбен мъж се наслаждаваше на кафето си и ми се усмихваше.
И аз му се усмихнах.
— По-добре ли си? — попита Стюарт, когато извърнах лице към него.
— Да.
— Ще се справиш, да знаеш. По-смела си, отколкото подозираш.
— Може би — отвърнах аз и отпих от чая.
Беше топъл и вкусен.
На излизане от кафенето продължавах да се усмихвам. Пак тръгнахме по уличките. Слънцето грееше, макар и слабо, и това ме разведри и развесели. Отправихме се към кея.
Макар и поутихнал, вятърът все още духаше силно. Застанахме на завет да погледаме вълните и как чайките се мъчат да се закрепят на ръба на парапета. В открито море облаците бяха черни и зловещи, но над нас слънцето грееше.
— Малко е ветровито, а? — обърна се към мен възрастен мъж.
Стърчащи кичури сива коса се вееха безразборно край ушите под нахлузената му шапка. По стъклата на очилата му бяха полепнали капчици морска пяна.
— Малко, да — съгласих се аз.
Той държеше здраво ръката на съпругата си. Ръцете им бяха стари, кожата — с петна и сбръчкана; халката на жена му бе изтъняла и се движеше свободно зад едрата фаланга. Тя имаше розови страни и сини очи; цветен шал пазеше косите и ушите й. Той се засмя и посочи как млад гларус на кафяви петна и с големи крака излетя от парапета и смело хвръкна срещу бушуващия вятър.
Продължихме напред по кея, но скоро стана невъзможно да се придвижваме по-нататък. Обърнахме се и се върнахме на брега. Веднага намерихме заведение за риба и пържени картофки; вътре бе пълно с хора с влажни връхни дрехи; смееха се и се забавляваха. Поръчахме си голяма порция картофки за навън. Седнахме на оградата. Ядяхме с ръце картофките, слушахме как чайките и гларусите крещят около нас и дебнат да изтървем някой. Дори очаквах някоя птица да грабне картофче буквално от пръстите ми.
Стюарт ми разказваше за пътуванията си до морето като дете, какви увеселителни паркове е посещавал, как е трупал тен през лятото, в какви риболовни експедиции се е включвал.
— Кажи ми нещо за родителите си.
— Мама почина, когато бях на петнайсет. Татко живее близо до Рейчъл. Добре е. Засега се справя сам. Видях го за кратко преди два месеца. Ще ги видя следващия месец, когато имам няколко свободни дни.
— Рейчъл е сестра ти ли?
— Да. По-възрастна и по-мъдра от мен. А твоите родители?
— Загинаха при автомобилна катастрофа, докато следвах.
— Било е тежък удар за теб. Съжалявам.
Само кимнах.
— А братя или сестри? — продължи той.
— Едно дете съм.
Бяхме изяли почти всички картофки. Оставаха само няколко студени на дъното. Без да обръща внимание на разлепените предупреждения да не се хранят гларусите, Стюарт ги изсипа в канавката и хвърли опаковката в кошчето.
— Ще ми се да направим резервация за кратка ваканция — сподели той, докато се изкачвахме по хълма към центъра на града. — Да отидем да разгледаме някои проспекти.